Оноре Балзак - Дядо Горио

— Е, какво? Нали сте мои деца? — каза дядо Горио.

— Но, мили татко, как направихте всичко това? — запита госпожа дьо Нюсенжен.

— Много просто — отговори той. — Като те убедих да го прибереш при себе си и те видях да купуваш вещи като за младоженка, си казах: „Тя няма да може да се справи сама!“ Адвокатът каза, че делото, което ще заведе против мъжа ти, за да го принуди да ти върне състоянието, ще продължи повече от шест месеца. Добре, тогава продадох своята доживотна годишна рента от хиляда триста и петдесет ливри; с петнадесет хиляди уредих хиляда и двеста франка, умело вложени пожизнени ренти, а с останалите пари, мои деца, платих на вашите търговци. Наех си ей там горе една стая за петдесет екю годишно, с четиридесет су дневно ще живея като принц, дори ще ми остава нещо. Други разноски нямам, дрехи почти не ми трябват. Петнадесет дни вече как се усмихвам под мустак и си казвам: „Колко ще бъдат щастливи!“ Е, кажете, не сте ли щастливи?

— Ах, татко, татко! — каза госпожа дьо Нюсенжен и скочи на коленете на баща си.

Тя го обсипа с целувки, погали бузите му с русите си коси и сълзите й закапаха върху светналото му и подмладено лице.

— Мили татко, вие сте истински баща! Не, няма под небето друг баща като вас. Йожен ви обичаше и преди това, а колко ли ще ви обича сега!

— Деца мои — каза дядо Горио, който от десет години не бе почувствал сърцето на дъщеря си да тупти до неговото сърце, — Делфинет, нима искаш да умра от радост? Клетото ми сърце ще се пръсне! Е, господин Йожен, разплатихме ли се вече.

И старецът прегърна дъщеря си така силно, така буйно, че тя извика:

— Ах, заболя ме!

— Заболя ли те? — каза той, като побледня.

Той я изгледа със свръхчовешка мъка. За да нарисуваме както трябва лицето на този Христос на бащинството, би трябвало да търсим сравнения в картините, които майсторите на четката са създали, за да представят страданията, които Спасителят на хората е понесъл за благото на света. Дядо Горио целуна много нежно колана, който бе притиснал с ръката си.

— Не, не, не те заболя, нали? — продължи той да я разпитва с усмивка. — Мене ме заболя от твоя вик. Всичко това струваше по-скъпо — пошепна той на дъщеря си, като й целуна внимателно ухото, — обаче трябва да го заблудим, иначе ще се разсърди.

Йожен беше потресен пред неизчерпаемата самоотверженост на този човек и го гледаше с такова добродушно възхищение, което за младите е цяла вяра.

— Ще бъда достоен за всичко това! — извика той.

— О, Йожен, това, което казахте, е толкова хубаво!

И госпожа дьо Нюсенжен целуна студента по челото.

— Заради тебе той се отказа от госпожица Тайфер и от милионите й — каза дядо Горио. — Да, девойката ви обичаше, а сега, когато брат й умря, тя е богата като Крез.

— Ах, защо й разказвате това? — извика Растиняк.

— Йожен — пошепна, му Делфина на ухото, — аз вече съжалявам за днешната вечеря! Ах, аз ще ви обичам много и винаги ще ви обичам!

— Този ден е най-хубавият за мене, откак се омъжихте — каза дядо Горио. — Господ може да ми изпрати колкото мъки си иска, стига само да не са от вас, и аз ще си кажа: „Тази година през месец февруари аз бях в продължение на един миг по-щастлив, отколкото могат да бъдат щастливи хората през целия си живот.“ Погледни ме, Фифин — каза той на дъщеря си. — Много е хубава, нали? Кажете ми, срещали ли сте други жени с нейния хубав цвят на лицето и с такава малка трапчинка? Не, нали? Е добре, аз съм създал тази прекрасна жена. Отсега нататък, когато бъде щастлива с вас, тя ще стане много по-хубава. Ако ви трябва моето местенце в рая, съседе — каза той, — отстъпвам ви го — аз мога да отида и в ада. Хайде да се храним, да се храним — продължи той, като не знаеше вече какво говори, — тук всичко е наше!

— Милият татко!

— Ако знаеше, дете мое — каза той, като стана, приближи се до нея, улови главата й и я целуна по косата, точно в средата, където тя се разделяше на две плитки, — ако знаеш колко щастлив можеш да ме направиш, и то с толкова малко! Идвай понякога да ме виждаш, аз ще съм там горе, ще трябва да направиш само една крачка. Дай ми дума, хайде!

— Да, мили татко!

— Повтори пак!

— Да, добри ми татко!

— Мълчи, ако остане на мене, ще те накарам да ми го повтаряш сто пъти. Хайде да вечеряме.

Цялата вечер премина в детинщини и дядо Горио беше също така палав като другите. Той лягаше в нозете на дъщеря си, за да ги целува; гледаше я продължително в очите; търкаше главата си в роклята й, с една дума, вършеше лудории като млад и нежен любовник.