Оноре Балзак - Дядо Горио

— Дано Бог ви чуе, драги господине, но нещастието се е вмъкнало тук. Няма да минат десет дни и смъртта ще дойде, ще видите — каза тя, като хвърли зловещ поглед в столовата. — Кого ли ще вземе тя?

— Добре ще е да побързаме с преместването — пошепна съвсем тихо Йожен на дядо Горио.

— Госпожо — втурна се уплашена Силвия, — от три дни не съм виждала Мистигрис.

— Ах, ако е умрял котаракът ми, ако ни е напуснал, аз…

Нещастната вдовица не довърши, сплете ръце и се строполи на гърба на креслото си като поразена от тази страшна прокоба.

Към обяд, в часа, по който раздавачите идеха в квартала на Пантеона, Йожен получи писмо в изящен плик, подпечатано с герба на Босеан. В него имаше покана за господин и госпожа дьо Нюсенжен за големия бал у виконтесата, който беше оповестен преди месец. Към поканата бе прибавено и писъмце за Йожен…

„Помислих си, господине, че с удоволствие ще станете изразител на чувствата ми към госпожа дьо Нюсенжен; изпращам ви поканата, за която ме помолихте, и ще бъда очарована да се запозная със сестрата на госпожа дьо Ресто. И тъй, доведете тази прекрасна жена и постъпете така, че тя да не спечели цялото ви приятелство, защото вие ми дължите голяма част от чувствата си като отплата на моето приятелство към вас.

„Да, госпожа дьо Босеан ми казва доста ясно — помисли си Йожен, като прочете повторно писъмцето, — че не желае да вижда барон дьо Нюсенжен.“

Той отиде бърже у Делфина, щастлив, че ще й достави радост, за което сигурно щеше да получи наградата си. Госпожа дьо Нюсенжен беше в банята. Растиняк почака в будоара, измъчван от нетърпението, присъщо на млад и буен младеж, който бърза да завладее любимата, предмет на въжделенията му от една година. Това са вълнения, които младите хора преживяват само веднъж в живота си. Първата жена, истинската жена, към която се привързва един мъж, т.е. тази, която му се представя във всичкия си блясък, който парижкото общество изисква, такава жена никога няма съперница. Любовта в Париж не прилича по нищо на любовта другаде. Тук нито жените, нито мъжете се лъжат от показните бляскави изложби, на които от приличие всеки излага своята уж безкористна привързаност. Тук една жена не трябва да задоволява само сърцето и чувствата, тя знае много добре, че трябва да изпълни още много други задължения по отношение на хилядите суетности, от които се състои животът. Любовта особено тук е предимно самохвалство, тя е безочлива, разточителна, нечестна и бляскава. Щом всички жени от двореца на Людовик XIV са завиждали на госпожица дьо ла Валиер, че е могла да увлече дотолкова великия крал в чувствата му, та той да забрави, че всеки негов маншет струва хиляда екю и да ги къса, за да улесни раждането на дук дьо Вермандоа, какво може да се иска от останалите хора? Бъдете млади, богати и знатни, бъдете и щастливи, ако можете; колкото повече благовония кадите пред своя кумир, ако имате кумир, толкова по-благосклонен ще бъде той към вас. Любовта е религия и култът й трябва, да струва по-скъпо, отколкото на всички други религии. Тя минава бърже и минава като уличник, който иска да отбележи пътя си с разрушения. Разкошът на чувствата е поезията на мансардите; какво би станало с любовта без това богатство? Ако има изключения на тия драконовски закони на парижкия кодекс, те се срещат в усамотението, в душите, които не са се оставили да бъдат увлечени от социалните доктрини, които живеят край бързоструен извор, който не пресъхва, които, верни на своите зелени сенки, блажени, че слушат езика на безкрая, писан за тях във всяко нещо и който те намират в себе си, търпеливо чакат крилата си и окайват ония, която са на земята. Но Растиняк, както повечето млади хора, които предварително са вкусили от величието, искаше да се представи в пълно въоръжение върху арената на света; той се бе заразил от треската му и може би се чувстваше силен да го завладее, без обаче да познава нито средствата, нито целта на това честолюбие. Когато няма чиста и свята любов, която запълва живота, такава жажда за власт може да се превърне в нещо хубаво стига само човек да се отърси от всякаква лична облага и да си създаде за цел величието на някоя страна. Но студентът още не бе стигнал до точката, от която човек може да наблюдава течението на живота и да го преценява. Той още не се беше отърсил от чара на свежите и приятни идеи, които покриват като със зеленина младостта на възпитаните в провинцията деца. Той постоянно се колебаеше да премине парижкия Рубикон. Въпреки горещото си любопитство той бе запазил няколко тайни мисли от щастливия живот, който води в своя замък истинският благородник. Но тези последни колебания изчезнаха преди един ден, щом се намери в собственото си жилище. Като се наслаждаваше на материалните облаги на богатството, както се ползваше отдавна от нравствените облаги, които дава произходът, той се измъкна от кожата си на провинциалист и тихичко зае положение, в което виждаше едно прекрасно бъдеще. Затова, докато очакваше Делфина, отпуснат лениво в този хубав будоар, който ставаше донякъде и негов, той намираше, че е толкова далече от дошлия преди година в Париж Растиняк, щото, като го разглеждаше с някакъв душевен поглед, се питаше дали приличаше сега поне малко на себе си.