Оноре Балзак - Дядо Горио

— О, мене не ме смятайте за някого! — измърмори дядо Горио.

— Вие знаете много добре, че вие и ние сме едно и също.

— А-ха! Тъкмо това исках. Няма да ми обръщате внимание, нали? Ще идвам, ще си отивам като добър дух, който се намира навсякъде и за който знаят, че е тук, без да го виждат. Е добре, Делфинет, Нинет, Дедел! Нямах ли право, като ти казвах: „Има едно хубаво жилище на улица «Артоа», да го обзаведем за него!“ Ти не искаше. А! Ето че аз създадох радостта ти, както създадох и тебе. За да бъдат щастливи, бащите трябва винаги да дават. Непрекъснатото даване прави човека баща.

— Какво казахте? — запита Йожен.

— Да, тя не искаше, страхуваше се да не почнат да се говорят глупости, сякаш светът струва колкото щастието. Обаче всички жени копнеят да направят това, което тя направи…

Дядо Горио си говореше сам; госпожа дьо Нюсенжен бе завела Растиняк в кабинета, отдето се чу целувка, колкото и лека да беше тя. И тази стая, както и цялото жилище, бе наредена с вкус, на който не липсваше нищо.

— Правилно ли са отгатнати желанията ви? — каза тя, като се върна в салона, за да седне на масата.

— Да — каза той, — много правилно. Но уви! Аз чувствам толкова много този съвършен разкош, тези прекрасни сбъднати мечти, цялата поезия на младия и изящен живот, че ги заслужавам; но не мога да ги приема от вас, понеже съм още много беден, за да…

— Ах, вие вече ми противоречите — каза тя с шеговито властен тон, като направи същевременно една от ония хубави гримаси, които правят жените, когато искат да се надсмеят над някое угризение, за да го разсеят по-лесно.

Този ден Йожен много сериозно беше мислил и арестуването на Вотрен, като му посочи дълбочината на пропастта, в която без малко щеше да се търколи, дойде тъкмо навреме, за да подкрепи благородните му чувства и неговата изтънченост, затова той не можеше да отстъпи пред това изкушение от благородните си убеждения. Обзе го дълбока тъга.

— Как! Вие отказвате? — извика госпожа дьо Нюсенжен.

— Знаете ли какво значи един такъв отказ? Вие се съмнявате в бъдещето, не смеете да се свържете с мене. Страхувате се, че ще изневерите на любовта ми… Щом вие ме обичате и щом аз… ви обичам, защо отбягвате такива дребни задължения? Ако знаехте с какво удоволствие се залових с нареждането на това ергенско жилище, нямаше да се двоумите и щяхте да ми поискате прошка. Имах ваши пари, употребих ги добре, и толкова. Вие мислите, че сте голям, а сте малък. Вие искате много повече… (Ах — възкликна тя, като долови страстния поглед на Йожен.) и правите въпрос от нищо и никакви работи. Щом не ме обичате, о, тогава не приемайте. Съдбата ми зависи от една само дума. Говорете. Но, татко, убедете го — добави тя, като се обърна към баща си, след като помълча малко. — Да не мисли, че аз съм по-безчувствена от него по въпроса за нашата чест!?

Застиналата усмивка не слизаше от устата на дядо Горио, който слушаше с удоволствие тази мила кавга.

— Дете! Вие сте застанали пред прага на живота — продължи тя, като улови Йожен за ръката, — намирате една непреодолима за мнозина преграда, една женска ръка я отстранява, а вие се отдръпвате! Но вие ще имате успех, ще притежавате огромно богатство, успехът е написан върху прекрасното ви чело. Не ще ли можете да ми върнете тогава това, което днес ви давам в заем? Някога жените не са ли подарявали на рицарите си доспехи, шпаги, шлемове, ризници, коне, за да се бият от тяхно име по турнирите? Слушайте, Йожен, вещите, които ви предлагам, са временното оръжие, сечивата, необходими за този, който иска да представлява нещо. Таванчето, в което живеете, ако прилича на стаята на баща ми, е много хубаво, нали! Но няма ли да вечеряме? Да ме натъжи-те ли искате? Отговорете де! — каза тя, като му разтърси ръката. — Боже мой, татко, убеди го или си отивам и никога вече няма да ме види.

— Ще го убедя — каза дядо Горио, като се изтръгна от унеса, в който бе изпаднал. — Драги господин Йожен, вие ще вземете пари взаем от някакъв евреин, нали?

— Ще трябва да направя това! — каза той.

— Така, пипнах ви — продължи старецът, като извади един лош, износен кожен портфейл. — Аз станах евреин и платих всички ваши сметки, ето ги. За всичко, което се намира тук, вие не дължите нищо. Сумата не е особено голяма — най-много пет хиляди франка. Давам ви ги взаем. Ще напишете на късче хартия разписка и по-късно ще ми ги върнете.

Сълзи потекоха от очите на Йожен и Делфина — двамата се спогледаха изненадани.

Растиняк стисна ръката на стареца.