Оноре Балзак - Дядо Горио

— Господа, да вземем шапките си и да идем да вечеряме на площада на Сорбоната у Фликото — предложи Бианшон.

Госпожа Воке с един поглед прецени положението и се приближи до госпожица Мишоно:

— Хайде, мила хубавице, не искате да погубите пансиона ми, нали? Сама виждате до каква крайност ме докарват тези господа; качете се в стаята си за тази вечер.

— Не, не, не може — извикаха пансионерите, — искаме да си върви веднага!

— Но клетата госпожица не е вечеряла! — каза жалостиво господин Поаре.

— Да вечеря където ще! — извикаха няколко гласа.

— Вън шпионката!

— Вън шпионите!

— Господа — извика Поаре, който изведнъж придоби такова мъжество; каквото любовта вдъхва дори на овните, — имайте уважение поне към пола й!

— Шпионите нямат пол! — каза художникът.

— Чудесен полорама!

— Вънорама!

— Господа, това е неприлично. Хората трябва да се пъдят учтиво. Платили сме си, ще останем — каза Поаре, като нахлупи каскета си и седна на един стол до госпожица Мишоно, която госпожа Воке продължаваше да убеждава.

— Колко е лош! — каза весело художникът. — Лошо момче!

— Добре, щом вие не си отивате, ще си отидем ние — заяви Бианшон.

И всички пансионери тръгнаха към салона.

— Госпожице — извика госпожа Воке, — какво искате повече? Аз съм разорена. Вие не можете да останете повече тук, работата ще стигне до насилие.

Госпожица Мишоно се изправи.

— Ще си отиде! — Няма да си отиде! — Ще си отиде! — Няма да си отиде!

Тези думи, казани една след друга, и враждебните забележки, които започнаха да се подхвърлят, принудиха госпожица Мишоно да си тръгне след някои уговорки, прошепнати на госпожа Воке.

— Ще отида у госпожа Бюно — каза тя заканително.

— Идете, където искате, госпожице — отвърна госпожа Воке, жестоко оскърбена от избора й, защото мразеше този пансион, понеже й съперничеше. — Идете у Бюно, тя ще ви пои с кисело вино и ще ви храни с разни помии.

Пансионерите се наредиха в две редици при пълно мълчание. Поаре погледна толкова нежно госпожица Мишоно и беше така простодушно нерешителен — дали да я последва, или да остане, — че пансионерите, щастливи от заминаването на госпожица Мишоно, се огледаха и започнаха да се смеят.

— Хи! Хи! Хи! Поаре! — извика му художникът. — Хайде, хоп-ла, хоп-ла!

Чиновникът от музея запя комично началото на един известен романс:

— Вървете де, виждам, че умирате от желание да тръгне те след нея, trahit sua qnemque voluptas — каза Бианшон.

— Всеки следва своята любима — свободен превод от Вергилий — каза репетиторът.

Госпожица Мишоно изгледа Поаре и посегна да улови ръката му; той не можа да устои на тази покана и подаде ръката си на старицата. Всички заръкопляскаха и гласно се изсмяха.

— Браво, Поаре! Този стар Поаре! Аполон Поаре! Марс Поаре! Мъжага Поаре!

В това време влезе един слуга и подаде писмо на госпожа Воке. Тя се строполи върху стола си, като го прочете.

— Остава ми да изгоря къщата си, гръм да я удари! Синът на Тайфер умрял в три часа. Заслужено съм наказана, че пожелах добро на тези жени във вреда на нещастния момък! Госпожа Кутюр и Викторина си искат вещите и ще живеят у бащата на Викторина. Господин Тайфер позволява на дъщеря си да задържи вдовицата Кутюр като своя компаньонка. Четири стаи празни, петима пансионери по-малко!…

Тя седна и едва не заплака.

— Нещастието се вмъкна в къщата ми! — възкликна тя.

Изведнъж на улицата се чу тропот на кола, която спря пред къщата.

— Пак някоя поразия! — каза Силвия.

Изведнъж се появи Горио със светнало и зачервено от щастие лице; той сякаш се беше преродил.

— Горио с кола! — смаяха се пансионерите. — Краят на света наближава!

Старецът отиде право при Йожен, който стоеше замислен настрана, и го улови за ръка.

— Елате! — каза му той радостно.

— Не знаете ли какво стана тук? — му каза Йожен. — Вотрен бил каторжник и току-що го арестуваха, а синът на Тайфер умрял.

— Какво ни влиза това в работата? — отговори дядо Горио. — Ще вечерям с дъщеря ми у вас, чувате ли? Тя ви чака! Елате!

Той задърпа така здраво Растиняк за ръката, че насила го накара да върви и сякаш го отвлече, като че му беше любовница.

— Да вечеряме! — извика художникът.

Всеки взе стола си и седна на масата.

— Прощавайте, господа — каза дебелата Силвия, — но днес всичко върви наопаки; овнешкото ми с фасул загоря. Е, толкова по-зле! Ще го ядете загоряло!