Оноре Балзак - Дядо Горио

Госпожа Воке не намери смелост да продума нито думица, като гледаше около масата само десет души вместо осемнадесет, но всеки направи опит да я утеши и развесели. Отначало приходящите пансионери говореха за Вотрен и за събитията на деня, но скоро се увлякоха в лъкатушния ход на разговорите си и почнаха да разказват за дуели, за каторга, за правосъдие, за някои несъвършени закони, за затвори. После съвсем забравиха Жан Колен, Викторина и брат й. Макар и да бяха само десет души, те викаха за двадесет и изглеждаха повече от друг път. Това беше единствената разлика между тази вечеря и вчерашната. Обикновеното безгрижие на този егоистичен свят, който на следния ден щеше да изяде друга жертва във всекидневните парижки събития, взе преднина, пък и самата госпожа Воке се успокои с надеждата, която звучеше в устата на дебелата Силвия.

Целият този ден, чак до вечерта, беше фантасмагория за Йожен, който, въпреки твърдия си характер и здравия си разум, не можеше да подреди мислите си, когато се намери в колата до дядо Горио, чийто думи издаваха необикновена радост и след толкова вълнения звучаха в ушите му като разговори, които слушаше насън.

— Всичко се нареди още сутринта. И тримата ще вечеряме заедно! Разбирате ли? Цели четири години откакто не съм вечерял с моята Делфина, с моята малка Делфина. Цялата вечер тя ще бъде с мене. У вас сме още от сутринта. Работих като хамалин, по риза. Помагах да пренесат мебелите. Ах, ах, вие не знаете колко е мила на трапезата, ще ме подканя: „Вземете, татко, хапнете от това, вкусно е!“ А аз не мога да ям тогава. О, колко отдавна не съм бил с нея така, на спокойствие, както ще бъдем сега.

— Значи, днес светът се е обърнал наопаки — каза му Йожен.

— Наопаки ли? — възрази дядо Горио. — Никога светът не е бил така на мястото си. По улиците виждам весели лица, хора, които се ръкуват и прегръщат, щастливи хора — сякаш всички отиват да вечерят у дъщеря си, да си похапнат от вкусните гозби, които тя днес поръча пред мен на съдържателя на „Кафе дез Англе“. При нея и пелинът би ми се видял сладък като мед.

— Струва ми се, че възкръсвам за нов живот! — каза Йожен.

— Хей, коларю, карай! — извика дядо Горио, като отвори предното стъкло. — Карай по-бърже! Ще ти дам пет франка да се почерпиш, ако ни закараш за десет минути, дето съм ти поръчал.

Като чу това обещание, коларят мина през Париж със светкавична бързина.

— Този колар не помръдва! — казваше дядо Горио.

— Но къде ме водите? — запита го Растиняк.

— У вас! — каза дядо Горио.

Колата спря на улица „Артоа“. Старецът слезе пръв и хвърли на коларя десет франка с щедростта на вдовец, който в пристъпа на своето удоволствие не жали нищо.

— Хайде да се качим — каза той на Растиняк, като го преведе през един двор и спряха пред вратата на един апартамент на третия етаж в задната част на нова хубава къща.

Дядо Горио нямаше нужда да звъни. Тереза, камериерката на госпожа дьо Нюсенжен, им отвори вратата.

Йожен се намери в едно прекрасно ергенско жилище, състоящо се от преддверие, малък салон, спалня и кабинет, който гледаше към някаква градина. В малкия салон, чиято обстановка и украса можеха да се сравнят с всичко най-хубаво и най-изящно от този вид, той видя под светлината на свещите Делфина, която стана от едно кресло край огъня, остави гергефа си на камината и каза с глас, изпълнен с нежност:

— Нима трябваше да пращам да ви търсят, господине, който не разбирате нищо.

Тереза излезе. Студентът прегърна Делфина, притисна я до гърдите си и заплака от радост. Рязката противоположност между това, което виждаше и което бе видял преди малко, през един ден, в който толкова много вълнения бяха сломили сърцето и ума му, предизвика у Растиняк припадък от нервна чувствителност.

— Аз знаех много добре, че те обича! — пошепна съвсем тихичко дядо Горио на дъщеря си, докато Йожен седеше на креслото отпаднал, без да може да продума нито дума, без да може да си даде сметка как е станало последното чудо.

— Хайде, елате да видите още нещо — каза госпожа дьо Нюсенжен, като го улови за ръката и го заведе в една стая, на която килимите, мебелите и най-малките подробности му напомняха в по-малки размери стаята на Делфина.

— Липсва само легло — каза Растиняк.

— Да, господине — каза тя, като се изчерви и стисна ръката м у.

Йожен я погледна и макар че беше още много млад, разбра колко истинска свенливост има в сърцето на една жена, която обича.

— Вие сте един от тия мъже, които човек трябва да обожава винаги — пошепна му тя на ухото. — Да, осмелявам се да ви кажа това, защото се разбираме много добре: колкото по-силна и искрена е любовта, толкова по-заблудена и тайнствена трябва да е тя. Нека не казваме тайната си на никого.