Оноре Балзак - Дядо Горио

Той помълча, като изгледа пансионерите.

— Ами вие толкова ли сте глупави? Никога ли не сте виждали каторжник? Един каторжник като Колен, който се намира пред вас, не е толкова подъл като другите и роптае срещу дълбоките нарушения на обществения договор — както казва Жан-Жак, на когото съм ученик и се гордея с това. С други думи, аз съм сам против правителството с всичките му съдилища, полицаи, бюджети; и ги разигравам, както си искам.

— Дявол да го вземе — каза художникът, — чудесен е за рисуване!

— Я ми кажи, благородни господин палячо, управителю на Вдовицата (име, пълно със зловеща поезия, с което каторжниците наричат гилотината) — прибави той, като се обърна към началника на тайната полиция, — бъди добро момче и ми кажи. Копринения конец ли ме предаде? Не искам той да плаща вместо друг, няма да е справедливо.

В това време агентите, които бяха разтворили всички шкафове и бяха описали всичко в стаята му, се върнаха и пошепнаха нещо на ухото на началника.

Протоколът бе съставен.

— Господа — каза Колен, като се обърна към пансионерите, — ще ме отведат. Докато живях тук, всички бяхте много любезни с мене, благодаря ви. Прощавайте. Ще ми позволи те да ви изпратя смокини от Прованс.

Той пристъпи няколко крачки и се обърна да погледне Растиняк.

— Сбогом, Йожен — каза му той нежно и тъжно — гласът му никак не отговаряше на грубия му говор. — Ако изпаднеш в затруднение, оставил съм ти предан приятел.

Макар и с белезници, той застана мирно и като някакъв учител по фехтовка извика: „Едно, две!“ и даде бързо десния крак напред.

— В случай на нещастие отнеси се до него. Всичко ще бъде на твое разположение — и човекът, и парите.

Този необикновен човек вложи в последните си думи такава шеговитост, че само той и Растиняк ги разбраха. Когато стражарите, войниците и полицейските агенти си заминаха, Силвия, която търкаше с оцет слепите очи на господарката си, изгледа смаяните пансионери:

— Да ви кажа ли, въпреки всичко той беше човек!

Тези думи накараха всеки да се опомни от наплива на разнообразните чувства, които възбуди тази сцена. В този миг пансионерите се спогледаха и изведнъж всички видяха госпожица Мишоно слаба, суха и вкочанена като мумия, сгушена до печката с приковани в пода очи, сякаш се страхуваше, че сянката от парцала над очите й не е достатъчна, за да скрие израза на погледа й. Това лице, което отдавна им беше неприятно, изведнъж се разкри. Всички нададоха глух ропот, който издаваше всеобщото им отвращение. Госпожица Мишото го чу, но не се мръдна от мястото си. Пръв Бианшон се наведе към съседа си:

— Напускам пансиона, ако тази гадина продължава да се храни с вас — каза той полугласно.

Веднага всички, без Поаре, одобриха предложението на студента по медицина, който, подкрепен от общото сцепление, се приближи до стария пансионер и му каза:

— Вие имате по-особени отношения с госпожица Мишоно — кажете й, дайте й да разбере, че трябва да си върви още сега.

— Още сега ли? — повтори зачуден Поаре.

После отиде при старата мома и пошепна на ухото й няколко думи.

— Но аз съм си предплатила и живея тук с парите си както всички — каза тя, като хвърли змийски поглед върху пансионерите.

— Няма значение! Ние ще съберем помежду си пари и ще ви ги върнем — каза Растиняк.

— Господинът подкрепя Колен — каза тя, като хвърли върху студента злъчен и изпитателен поглед, — не е трудно да се досети човек защо.

При тези думи Йожен скочи, сякаш за да се хвърли върху старата мома и да я удуши. Погледът й, цялото коварство на който той веднага разбра, хвърли зловеща светлина в душата му.

— Оставете я! — извикаха пансионерите.

Растиняк скръсти ръце и не каза нищо.

— Да завършим с госпожица Юда — каза художникът, като се обърна към госпожа Воке. — Госпожо, ако не изпъдите госпожица Мишоно, ние всички ще напуснем бараката ви и навсякъде ще разказваме, че в нея живеят само шпиони и каторжници. Ако я изпъдите, ще премълчим това произшествие, което може да се случи в края на краищата и в най-доброто общество, докато не започнат да удрят върху челата на каторжниците печат и да им забраняват да се преобличат като почтени парижки граждани и да мамят глупаво хората, както правят всички.

Като чу тези думи, госпожа Воке сякаш по чудо веднага оздравя, оправи се, скръсти ръце и отвори ясните си очи без каква и да е следа от сълзи.

— Значи, драги господине, вие искате да опропастите къщата ми. Ето, господин Вотрен… О, боже мой — каза тя, като се прекъсна сама, — не мога да отвикна да го наричам с име то му на почтен човек! Ето — продължи тя, — една стая се опразни, а вие искате да имам две празни стаи, и то по време, когато всички са се настанили…