Оноре Балзак - Дядо Горио

Вотрен бе обърнат, госпожица Мишоно плесна силно болния по рамото и двете злокобни букви веднага се откроиха в бяло всред зачервеното място.

— Е, спечелихте много лесно възнаграждението си от три хиляди франка — извика Поаре, като държеше Вотрен изправен, докато госпожица Мишоно му обличаше ризата. — Ух, много е тежък! — каза той, като го полагаше да легне.

— Мълчете! Дали няма някоя каса? — каза живо старата мома, чиито очи сякаш пробиваха стените, така алчно разглеждаше и най-дребната покъщнина в стаята. — Да можехме да отворим под някакъв предлог това писалище! — продължи тя.

— Може би това ще бъде лошо — отговори Поаре.

— Не — каза тя. — Крадените пари са крадени от разни лица и не са на никого. Обаче нямаме време. Чувам, че Воке се връща.

— Ето етер! — каза госпожа Воке. — Днес наистина е ден на произшествия. Господи, този човек не може да е болен, бял е като пиле.

— Като пиле ли? — запита Поаре.

— Сърцето му бие правилно — каза вдовицата, като сложи ръка на сърцето му.

— Правилно ли? — повтори Поаре зачудено.

— Много добре.

— Така ли? — запита Поаре.

— Ей Богу, също като че ли спи. Силвия отиде за лекар. Погледнете, госпожице Мишоно, той вдишва етер. Та това е обикновен гърч. Пулсът му е правилен. Силен е като, турчин. Вижте, госпожице какви косми има по гърдите си, този човек ще живее сто години! И перуката му се държи здраво. Я виж, тя била залепена! Той има изкуствена коса, защото е червен. Казват, че червените хора били или много добри, или много зли! Той навярно е добър, а?

— Добър за обесване! — каза Поаре.

— Искате да кажете на врата на някоя хубава жена! — извика живо госпожица Мишоно. — Я си вървете, господин Поаре. Наша работа е да ви гледаме, когато сте болни. Вие можете да се разходите, за това ви и бива — добави тя. — Аз и госпожа Воке ще бдим над този мил господин Вотрен.

Поаре излезе тихо и безропотно като куче, ритнато от господаря си.

Растиняк излезе да походи, да подиша чист въздух — той се задушаваше. Решил бе да попречи на това престъпление, извършено в определен час. Какво се беше случило? Какво трябваше да направи? Трепереше при мисълта, че е съучастник. Хладнокръвието на Вотрен го ужасяваше още повече.

„Ами ако Вотрен умре, без да каже нищо?“ — помисли си Растиняк.

Той вървеше из алеите на Люксембургската градина, сякаш го гонеше глутница кучета и му се струваше, че чува лая им.

— Слушай! — извика му Бианшон. — Прочете ли „Пилот“?

„Пилот“ бе радикален вестник под редакцията на господин Тисо, който пускаше за провинцията няколко часа след сутрешните вестници едно издание, в което се поместваха дневните новини, които стигаха в провинцията двадесет и четири часа преди другите вестници.

— В него има много интересна история — каза практикантът от болницата „Кошен“. — Синът на Тайфер се дуелирал с конт Франкесини от старата гвардия, който забил шпагата си два пръста в челото му! Ето че малката Викторина стана една от най-богатите моми за женене в Париж. Ех! Да можеше човек да предвиди това! Какъв комар е смъртта! Вярно ли е, че Викторина те е гледала особено благосклонно?

— Мълчи, Бианшон. Никога няма да се оженя за нея! Аз обичам една прекрасна жена, тя ме обича и…

— Казваш това, сякаш се мъчиш с всички сили да не й измениш. Покажи ми поне една жена, която заслужава да се пожертва за нея богатството на господин Тайфер.

— Всички демони ли ме преследват!

— Какво ти е? Да не си полудял? Дай си ръката да ти проверя пулса — каза Бианшон. — — — Имаш треска.

— Върви у мама Воке — каза Йожен, — оня злодей Вотрен падна преди малко като труп.

— А-ха — каза Бианшон, като оставяше Растиняк сам, — ти потвърждаваш съмненията ми, ще отида да ги проверя.

Дългата разходка на студента бе някак тържествена. Той изследва донякъде изцяло съвестта си. Той обмисля, изучава се, колеба се, но поне честността му излезе от това жестоко и ужасно изпитание като калено желязо, което устоява на всички опити. Той си спомни признанията, които дядо Горио му беше направил вечерта, спомни си жилището, което Делфина му бе избрала на улица „Артоа“; извади отново писмото й, прочете го и го целуна.

— Такава любов е за мене спасителната котва — каза си той. — Сърцето на този старец много е изстрадало. Той не казва нищо за страданията си, но може ли някой да не ги открие? Е, добре, аз ще се грижа за него като за баща и ще му доставя много удоволствия. Ако ме обича, тя ще идва често при мене и ще прекарва деня при него. Тази високомерна контеса дьо Ресто е една долна жена, тя би направила баща си вратар. Милата Делфина! Тя е по-добра към стареца, тя заслужава да бъде обичана! Ах! Тази вечер, значи ще бъда щастлив!