Оноре Балзак - Дядо Горио

В това време тежките стъпки на кокетната вдовица, която слизаше, прекъснаха предсказанията на Вотрен.

— Ето я и мама Воке, сияйна като звезда, пристегната като връзка моркови! Не се ли задушавате мъничко? — попита той, като си сложи ръката върху горната част на корсета й. — Много сте се стегнали, мамо, под лъжичката. Ако се разплачете, ще се пръснете, но аз ще събера останките ви с усърдието на антиквар.

— Той познава изящния френски език — каза вдовицата, като се наведе на ухото на госпожа Кутюр.

— Сбогом, деца — продължи Вотрен, като се обърна към Йожен и Викторина. — Бъдете благословени — каза той, като сложи ръце над главите им. — Вярвайте, госпожице, благопожеланията на един честен човек все струват нещо, те докарват щастие! Бог ги слуша!

— Сбогом, мила приятелко! — каза госпожа Воке на пансионерката си. — Мислите ли — добави тя шепнешком, — че господин Вотрен има някакви намерения по отношение на мене?

Хм… как да ви кажа…

— Ах, мамичко — каза Викторина, като въздъхна и погледна ръцете си, когато двете жени останаха сами, — ако думите на този добър Вотрен можеха да се сбъднат!

— За това е нужно само едно — отговори старата жена, — а то е твоят брат-чудовище да падне от коня си…

— Ах, мамо!

— Боже мой, може да е грях да желае човек злото на врага си — продължи вдовицата. — Но аз ще се покая. И наистина с удоволствие ще нося на гроба му цветя. Безсърдечен човек! Той няма смелостта да говори за майка си, чието наследство задържа в твоя вреда с всевъзможни сплетни. Моята братовчедка имаше голямо богатство. Но за твое нещастие в договора за зестрата й не се споменаваше нищо за него.

— Моето щастие често ще ви тежи, ако го спечеля с цената на нечий живот — каза Викторина. — Ако трябва, за да бъда щастлива, да изгубя брат си, предпочитам да си остана тук завинаги.

— Боже мой, както казва този добър Вотрен, който, сама виждаш, е силно вярващ — продължи госпожа Кутюр, — приятно ми стана, като чух, че не е неверник като другите, които говорят за Бога с по-малко уважение от самия дявол. Кой може да знае пътищата, по които провидението е решило да ни води?

С помощта на Силвия двете жени успяха да пренесат Йожен в стаята му, сложиха го на леглото му и готвачката разкопча дрехите му, за да спи удобно. Преди да си излезе от стаята, когато покровителката й бе обърната с гръб, Викторина целуна Йожен по челото и изпита цялото щастие, което може да причини такава престъпна кражба. После огледа стаята му, събра, тъй да се каже, в една мисъл хилядите блаженства от този ден, състави една картина, която гледа дълго време, и заспа като най-щастливото същество в Париж. Почерпката, благодарение на която Вотрен сложи приспивателен прах във виното на дядо Горио и на Йожен, погуби този човек. Бианшон, който бе полупиян, забрави да запита госпожица Мишоно за Мами-и-смъртта. Ако бе изговорил това име, сигурно щеше да събуди бдителността на Вотрен или нека го назовем с истинското му име — на Жан Колен, един от най-прочутите каторжници. После прозвището Венера от Пер Лашез накара госпожица Мишоно да се реши да предаде каторжника тъкмо тогава, когато вярваше в щедростта на Колен и започваше да пресмята дали няма да е по-добре да го предупреди и да го накара да избяга през нощта. И тя излезе заедно с Поаре, за да се срещне с прочутия началник на тайната полиция в уличката „Сент Ан“, като все още мислеше, че има работа с някой висш чиновник на име Гондюро. Директорът на тайната полиция я прие много приветливо. После, след един разговор, в който всичко бе уточнено, госпожица Мишоно поиска капките, с помощта на които щеше да провери печата на каторжника. По задоволството, което големият човек от малката уличка „Сент Ан“ изрази, докато търсеше стъкълцето в едно чекмедже на писалището си, госпожица Мишоно разбра, че в това залавяне се крие нещо много по-важно от арестуването на един обикновен каторжник. Като си блъскаше главата, тя започна да подозира, че полицията въз основа на някои разкрития на каторжници-предатели се надяваше точно навреме да сложи ръка върху извънредно голямата сума пари. И когато госпожица Мишоно изказа предположенията си пред тази лисица, той се усмихна и се помъчи да разпръсне подозренията на старата мома.

— Лъжете се — отговори той, — Колен е най-опасната сорбона , който е съществувал някога за крадците. И толкова! Крадците добре знаят това; той е тяхното знаме, тяхната опора, с една дума, техният Бонапарт: всички го обичат. Този нехранимайко никога няма да си остави пъна на „Плас дьо Грев“.