Оноре Балзак - Дядо Горио

— Пърррр!

Отвсякъде се разнесоха възгласи, които екнаха като трясък на ракета.

— А от вас, мамо Воке, искаме две бутилки шампанско! — извика Вотрен.

— Я го виж ти! Защо не поискате цялата къща! Две бутилки шампанско! Та те струват дванадесет франка! Отде да ги взема? Не! Не ако господин Йожен се съгласи да ги плати, аз ще почерпя ракия.

— Ракията й ще подейства като очистително — каза тихо студентът по медицина.

— Ще млъкнеш ли, Бианшон — извика Растиняк, — не мога да чуя за очистително, без да ми се… Да, донеси шампанско, аз ще го платя — добави студентът.

— Силвия, подай бисквитите и пастите! — каза госпожа Воке.

— Вашите пасти са много възрастни — каза Вотрен, — поникнала им е брада. Но донесете бисквитите.

В един миг бордото обиколи всички; пансионерите се съживиха, веселостта се удвои. Екнаха диви смехове, всред които се разнесоха подражания на различни гласове на животни. На чиновника от музея му хрумна да нададе един парижки вик, който приличаше на мяукане на влюбен котарак, и веднага осем гласа ревнаха едновременно:

— Точа ножове!

— Храна за птички!

— Вафли, вафли!

— Лепя чинии!

— Лодка, лодка! Лодка за разходка!

— Тупалки за жени, тупалки за дрехи!

— Стари дрехи, стари ширити, стари шапки продавам!

— Череши, сладки череши!

Палмата на първенството взе Бианшон, който извика носово:

— Хубави чадъри!

Няколко минути се вдигаше оглушителна врява, водеха се разговори, изпълнени с несвързани думи — заприлича на истинска опера, която дирижираше Вотрен, като наблюдаваше Йожен и дядо Горио, които изглеждаха вече пияни. Отпуснати на столовете си, и двамата гледаха строго това необикновено безредие, като пиеха малко; и двамата бяха загрижени за това, което трябваше да правят тази вечер, а чувстваха, че не могат да станат. Вотрен, който следеше промените по лицата им, като ги поглеждаше крадешком, издебна момента, когато започнаха да примигват и очите на двамата сякаш почнаха да се затварят, наведе се към Растиняк и му пошепна на ухото:

— Не, миличък, няма да можете да надхитрите чичо си Вотрен, аз ви обичам достатъчно, за да не ви оставя да вършите глупости. Когато съм решил нещо, само дядо Господ е в състояние да ми препречи пътя. А! Вие искате да предупредите бащата Тайфер, да извършите ученическа грешка! Пещта е топла, брашното е замесено, хлябът е на лопатата; утре ще ядем порязаниците, а вие искате да попречите да се хвърли хлябът в пещта?… Не, не, всичко ще се опече! Ако съвестта малко ви гризе, храносмилането ще я оправи. Докато спите сладко, полковник конт Франкесини с върха на сабята си ще ви прочисти пътя за наследството на Мишел Тайфер. Като наследи брат си, Викторина ще разполага с петнадесет хиляди франка годишна рента. Аз вече събрах сведения и зная, че наследството на майката възлиза на повече от триста хиляди…

Йожен слушаше тези думи, без да може да отговори: той чувстваше, че езикът му е залепнал о небцето и не можеше да надвие съня; масата и лицата на другарите си виждаше през някаква светла мъгла. Скоро шумът утихна и пансионерите един след друг се разотидоха. После, като останаха само госпожа Воке, госпожа Кутюр, госпожица Викторина, Вотрен и дядо Горио, Растиняк видя като насън, че госпожа Воке прибира бутилките и излива останалото вино, за да напълни други бутилки.

— Ах! Какви са луди! Нали са млади! — казваше вдовицата.

Това бяха последните думи, които Йожен можа да разбере.

— Само господин Вотрен умее да прави такива смехории! — каза Силвия. — Гледайте Кристоф, хърка като заклан.

— Сбогом, мамо — каза Вотрен. — Ще отида на булеварда да гледам господин Марти в „Дивата планина“, голяма пиеса по романа „Отшелникът“… Ако обичате, мога да ви заведа заедно с тези дами…

— Благодаря ви — каза госпожа Кутюр.

— Как, съседке — извика госпожа Воке, — вие отказвате да видите една пиеса по романа „Отшелникът“, едно съчинение, написано от Атала Шатобриан, което толкова обичахме да четем, което е толкова хубаво, че плачехме това лято под липите като Магдалина Елодийска; то е много нравствено произведение, което може да бъде поучително за госпожицата.

— Забранено ни е да ходим на театър — отговори Викторина.

— Я, тия се наредиха — каза Вотрен, като клатеше смешно глава към дядо Горио и Йожен.

Като нагласи главата на студента на стола така, че да може да спи по-спокойно, той го целуна горещо по челото, като пееше: