Оноре Балзак - Дядо Горио

Делфина го прегърна безумно и силно и го целуна живо, но без страст.

— Вие ме спасихте!

По страните й потекоха обилни радостни сълзи.

— Ще ви кажа всичко, приятелю. Вие ще бъдете мой приятел, нали? Виждате, че съм богата, охолна, нищо не ми липсва или изглежда, че не ми липсва! Е добре, господин дьо Нюсенжен не ме оставя да разполагам нито с едно су: той плаща всички домашни разходи, колата ми, ложите ми; за облеклото ми отпуща жалка сума; нарочно ме оставя в тайна нужда. Аз съм много горда, за да го моля. Ще бъда най-жалкото същество, ако спечеля парите му с цената, на която иска да ми ги продаде! Как се оставих да ми задигне седемстотин хиляди франка! От гордост, от негодуване! Ние сме толкова млади и неопитни, когато започваме съпружеския си живот! Думите, с които трябваше да искам пари от съпруга си, изгаряха устните ми; не посмях никога; харчех спестените си пари и онези, които ми даваше клетият ми баща; после задлъжнях. За мене бракът е най-ужасното разочарование, не мога да ви говоря за това: стига ви само да знаете, че бих се хвърлила през прозореца, ако трябваше да живея с Нюсенжен не както живеем сега — всеки в отделни стаи. Когато трябваше да му съобщя за своите дългове на млада жена за накити и разни други прищевки (моят злочест баща ни бе научил нищо да не си отказваме), се чувствах като мъченица, най-сетне се осмелих да му кажа. Нали имах свое собствено богатство? Нюсенжен се разсърди, каза ми, че ще го разоря и други ужас ни думи! Идеше ми да се проваля в дън земя. Понеже бе присвоил моята зестра, той изплати дълговете ми, но отпусна занапред за личните ми разходи една определена сума, с която се примирих, за да бъда спокойна. После пожелах да полаская самолюбието на един човек, когото вие познавате — каза тя. — Макар че ме излъга, трябва да бъда справедлива и да призная благородството на характера му. Но в края на краищата той ме напусна най-недостойно! Един мъж не бива никога да напуска една жена, на която в дни на лишения е хвърлил купчина злато! Трябва да я обича винаги! Вие, който имате благородна душа на двадесет и една година, вие, който сте млад и чист, ще ме запитате как може една жена да приеме пари от един мъж? Боже мой! Не е ли естествено да делим всичко с едно същество, на което дължим щастието си? Когато човек е дал всичко, може ли да се безпокои за частичка от това всичко? Парите струват нещо само когато чувството е изчезнало. Не се ли свързва човек за цял живот? Коя жена може да предвиди раздялата, когато мисли, че много я обичат? Вие ми се кълнете във вечна любов, как да имаме тогава различни интереси? Не знаете колко се измъчих днес, когато Нюсенжен отказа решително да ми даде шест хиляди франка, той, който ги дава всеки месец на любовницата си, една балерина от операта! Исках да се самоубия. Най-безумни мисли минаваха през главата ми. Имаше моменти, в които съм завиждала на положението на една прислужница, на моята камериерка. Да отида да намеря баща си? Лудост! Аз и Анастази го съсипахме! Клетият ми баща, той би се продал, ако струваше шест хиляди франка. Напразно щях да то хвърля в отчаяние. Вие ме спасихте от срама и смъртта — бях обезумяла от мъка. Ах, господине, трябваше да ви дам тези обяснения: държах се необмислено и безразсъдно с вас. Като се разделихме, когато ви изгубих от погледа си, исках да избягам пеш… Къде? Не зная. Такъв е животът на половината парижки жени: външен разкош и жестоки грижи в душата. Познавам бедни, много по-злочести от мене жени. А има други, които са принудени да карат доставчиците си да им представят лъжливи сметки. На някои пък се налага да крадат от мъжете си; едни вярват, че кашмирите от сто луидора се продават по петстотин франка, други, че един кашмир от петстотин франка струва сто луидора. Има бедни жени, които оставят децата си да гладуват и събират пара по пара, за да си направят една рокля. Аз не си служа с такива отвратителни лъжи. Ето последната ми тревога. Ако някои жени се продават на мъжете си, за да ги владеят, аз поне съм свободна! Мога да направя така, че Нюсенжен да ме обсипе със злато, но предпочитам да плача на гърдите на мъжа, когото мога да уважавам. Ах! Тази вечер господин Дьо Марсе няма да има правото да ме гледа като жена, на която е заплатил.

Тя закри лицето си, за да не види Йожен сълзите й; той дръпна ръцете й, за да погледа лицето й: тя бе величествена.

— Нали е ужасно да се смесват парите с чувствата? — каза тя. — Вие не ще можете да ме обичате!

Тази смесица от добри чувства, които правят жените толкова велики, и грешките, които съвременното устройство на обществото ги кара да вършат, покъртваше Йожен, който мълвеше нежни и утешителни думи и се възхищаваше от тази жена, която беше така добродушно неблагоразумна в изказването на мъката си.