Оноре Балзак - Дядо Горио

— Как? — възкликна дядо Горио, обзет от ревниво отчаяние. — Те ме мислят за разорен; а аз имам още хиляда и триста ливри рента! Боже мой! Горкото момиче, защо не е дошло при мене? Бих продал рентите си, щяхме да изтеглим нещо и от капитала и с остатъка можех да си уредя пожизнена рента. Драги съседе, защо не ми казахте нищо за затрудненията й? Как ви даде сърце да идете и да рискувате в играта нейни те жалки сто франка? Сърцето ми се къса. Ето какви са зетьовете! Ах, да ми паднат в ръцете, ще им извия врата. Боже мой! Да плаче, да плаче тя?!

— С глава на жилетката ми — каза Йожен.

— О, дайте ми жилетката си — каза дядо Горио. — По нея са капали сълзите на дъщеря ми, на моята скъпа Делфина, която никога не плачеше, когато беше малка! Ах! Ще ви купя друга, не я носете повече, оставете ми я! Оставете ми я! Според брачния си договор Делфина има право да разполага с богатството си. Ах, още утре ще отида да намеря адвоката Дервил, ще изискам състоянието й да бъде вложено в банката. Познавам законите, стар вълк съм, пак ще почна да хапя.

— Вземете, дядо, тези хиляда франка, които тя ми даде от нашата печалба. Запазете й ги в жилетката:

Горио погледна Йожен, хвана ръката му и отрони върху нея, една сълза.

— Вие ще успеете в живота — му каза старецът. — Бог е справедлив, видите ли. Аз разбирам от честност и мога да ви уверя, че много малко хора приличат на вас. Вие, значи, искате да бъдете и мое скъпо дете? Вървете да спите. Вие можете да спите, защото още не сте баща. Тя плакала, аз научавам за това, аз, който спокойно съм се тъпкал като животно, докато тя е страдала, аз, аз, който бих продал отца и сина, и светаго духа, за да не ги оставя да проронят нито една сълза!

— Ей Богу — вярвам, че през целия си живот ще остана честен човек — каза си Йожен, като си лягаше. — Приятно е да следваш внушенията на съвестта си.

Може би само ония, които вярват в Бога, тайно вършат добро, а Йожен вярваше в Бога. На другия ден, когато настъпи часът за бала, Растиняк отиде у госпожа дьо Босеан, която го взе със себе си, за да го представи на дукеса дьо Кариляно. Маршалката, у която завари госпожа дьо Нюсенжен, го прие най-любезно. Делфина се бе натъкмила с намерението да се хареса на всички, за да хареса повече на Йожен, и очакваше с нетърпение да я погледне, като смяташе, че скрива нетърпението си. За този, който умее да открие вълненията на една жена, този миг е пълен с блаженство. На кого често не му е правило удоволствие да кара другите да чакат мнението м у, да прикриват кокетно радостта си, да търси признания в безпокойството, което е причинил, да се наслаждава на страховете, които ще разсее с една усмивка? На това празненство студентът прецени изведнъж цялото значение на своето положение и разбра, че той има свое място в обществото като признат братовчед на госпожа дьо Босеан. Победата над баронеса дьо Нюсенжен, която вече му приписваха, го открояваше така, че всички младежи му хвърляха завистливи погледи; той долови някои от тях и вкуси първите наслади от самодоволството. Като минаваше от салон в салон, той чу гостите да превъзнасят щастието м у. Всички жени му предричаха успехи. От страх да не го изгуби, Делфина му обеща, че ще му даде тая вечер целувката, която му бе отказвала така упорито по-предната вечер. На този бал Растиняк получи много покани. Братовчедка му го представи на няколко дами, които до една бяха изискани и къщите им минаваха за приятни; с една дума, той се намери в най-висшето и най-отбрано парижко общество. Прочее тази вечер имаше за него очарованията на едно бляскаво начало и за нея щеше да си спомня дори на стари години, както девойката си спомня бала, на който е пожънала първите си успехи. На следния ден, когато през време на закуската разказваше на дядо Горио пред другите пансионери за успехите си, Вотрен започна да се усмихва с дяволска усмивка:

— И вие мислите — извика този жесток логик, — че един светски човек може да живее на улица „Ньов Сент Женевиев“ в „Дом Воке“, пансион, почтен във всяко отношение, няма съмнение в това, но е съвсем старомоден? Той е богат, прекрасен е със своето изобилие, гордее се, че е временна обител на един Растиняк, но в края на краищата той се намира на улица „Ньов Сент Женевиев“ и не познава разкоша, защото е чисто патриархаленрама . Млади приятелю — продължи Вотрен с бащинска насмешка, — ако искате да представлявате нещо в Париж, необходими ви са три коня и един кабриолет за сутрин и едно купе за вечер, всичко девет хиляди франка годишно само за превозни средства. Ще бъдете недостоен за призванието си, ако не плащате поне три хиляди франка на шивача си, шестстотин франка на парфюмера, сто екю на обущаря, сто екю на шапкаря. Перачката ще ви струва също хиляда франка. Съвременните младежи трябва да бъдат изрядни по отношение на бельото — нали това наблюдават най-често у тях. Любовта и църквата искат олтарите им да имат прекрасни покрови. Стигнахме до четиринадесет хиляди. Не говоря за това, което ще изгубите на комар, в обзалагания, в подаръци, дребните разноски не могат да не излязат поне две хиляди франка. Живял съм такъв живот и зная как хвърчат парите. Към тези разходи от първа необходимост прибавете и триста луидора за храна на кучетата и хиляда франка за колибка. И тъй, момчето ми, трябва да имате в джоба си поне двадесет и пет хиляди франка годишно, иначе ще паднете в калта, ще станете за присмех, ще погубите бъдещето си, успехите, любовниците си! Забравих лакея й слугата. Кристоф ли ще носи любовните ви писма? На обикновена хартия ли ще ги пишете? Та това е самоубийство? Вярвайте на един много опитен старец! — продължи той, като заговори по-басово. — Или пък се преместете в някоя добродетелна мансарда, венчайте се с труда или тръгнете по друг път.