Оноре Балзак - Дядо Горио

И Вотрен смигна, като погледна с крайчеца на окото госпожица Тайфер, така че да припомни и да обобщи с този поглед съблазнителните предложения, които бе посял в сърцето на студента, за да го изкуси. Растиняк преживя много дни най-разпилян живот. Почти всеки ден той вечеряше с госпожа дьо Нюсенжен, която придружаваше в обществото. Прибираше се към три-четири часа сутринта, ставаше по обед, обличаше се и отиваше с Делфина на разходка в Булонската гора, когато времето бе хубаво, като пилееше по този начин времето си, без да знае цената му, и поглъщаше всички поуки, всички съблазни на разкоша с жаждата, с която очаква и нетърпеливата чашка на женската финикова палма своето опрашване. Той играеше голяма игра, губеше или печелеше много, докато най-после съвсем свикна с безпътния живот на парижките младежи. Той върна на майка си и на сестрите си техните хиляда и петстотин франка още от първите си печалби, като прибави към парите хубави подаръци. Макар и да бе съобщил, че ще напусне пансиона „Воке“, към края на януари той още беше там и не знаеше как да си излезе. Почти всички младежи са подчинени на един наглед необясним закон, който произлиза от самата им младост и от яростта, с която се нахвърлят на удоволствията. Богати или бедни, те никога нямат пари за нуждите в живота, докато винаги намират пари за прищевките си. Разточителни във всичко, което се взема на кредит, те се скъпят за онова, което трябва да се заплати веднага, сякаш си отмъщават на нямането си, като харчат всичко, което могат да имат. Затова — да поставим ясно въпроса — един студент се грижи много повече за шапката си, отколкото за облеклото си. Голямата печалба от шиенето кара шивача да шие с отсрочка на плащането, докато скромната сума, която печели шапкарят, го кара да бъде не-отстъпчив към тези, с които трябва да преговаря. Ако седналият на балкона в някой театър младеж приковава лорнети-те на хубавите жени с прекрасни жилетки, не се знае дали има чорапи; защото продавачът на трикотаж е също така една от гъгриците на кесията му. И Растиняк беше в същото положение. Всякога празна за госпожа Воке и всякога пълна за изискванията на суетността, кесията му имаше приливи и отливи в разрез с най-необходимите плащания. За да напусне вонещия и противен пансион, където стремежите му от време на време търпяха унижение, трябваше да плати за един месец на хазайката си и да купи покъщнина за изисканото си жилище. А това беше винаги невъзможно. Ако за да се сдобие с пари, за да играе, Растиняк знаеше да купува от своя бижутер златни часовници и верижки, които заплащаше скъпо с печалбите си и носеше в заложната къща, този мрачен и мълчалив приятел на младежта, той не бе нито изобретателен, нито смел, когато трябваше да плати храната си, жилището си или да си купи необходимите дреболии за елегантния живот. Всекидневните нужди, дълговете, сключени за задоволяване на обикновените потребности, не го вдъхновяваха. Като повечето хора, които са живели този случаен живот, той чакаше последния момент, за да изплати дълговете си, които са свещени за буржоазната класа, той както Мира-бо плащаше на хлебаря си чак когато сметката му се явяваше пред него в страшния вид на протестирала полица. По това време Растиняк бе изгубил всичките си пари и бе задлъжнял. Студентът започваше да разбира, че не ще може да продължава този живот, ако няма определени доходи. Но макар и да пъшкаше под тежкото бреме на стесненото си положение, той чувстваше, че не може да се откаже от прекалените наслади на този живот, и искаше да го продължи на всяка цена. Слепият случай, на който бе възложил надеждите си да забогатее, ставаше химера и истинските пречки растяха. Като вникна в семейните тайни на господин и госпожа дьо Нюсенжен, той видя, че за да превърне любовта си в средство за забогатяване, трябваше да изпие чашата на позора и да се откаже от благородните начала, заради които се опрощават младежките грехове. Той бе прегърнал този външно блестящ живот, разяждан от угризенията на съвестта, чиито краткотрайни наслади са скъпо изкупвани от непрестанни мъчения, търкаляше се в него и лежеше в калта на пропастта като „Разсеяният“ на Лабрюйер, но също както „Разсеяният“ и той измърсяваше само дрехите си.

— Изглежда, че сме убили мандарина? — го запита един ден Бианшон, като излизаха от столовата.

— Не още, но той вече бере душа. Студентът по медицина взе тази дума за шега, а това съвсем не беше шега. Йожен, който от дълго време за пръв път вечеря в пансиона, беше много замислен, докато се хранеше. Вместо да излезе след вечеря, той остана в столовата, седнал до госпожица Тайфер, върху която хвърляше от време на време изразителни погледи. Някои от пансионерите бяха още на масата и ядяха орехи, а други се разхождаха и продължаваха подигнатите спорове. Както почти всяка вечер всеки си отиваше, когато му хрумнеше, според това, дали му бяха интересни разговорите и дали беше леко или трудно храносмилането му. През зимата столовата се опразваше много рядко преди осем часа — тогава четирите жени оставаха самички и си отмъщаваха за мълчанието, което им налагаше техният пол всред това мъжко общество. Вотрен се изненада, като видя, че Йо-жен е толкова дълбоко замислен, и остана в столовата, макар че отначало сякаш бързаше да излезе, като гледаше непрестанно да не го забележи Йожен, който навярно мислеше, че е излязъл. После, вместо да излезе заедно с последните пансионери, се притаи в салона. Той бе прочел в душата на студента и очакваше решителния признак. Растиняк наистина се намираше в онова заплетено положение, което много младежи навярно познават. Дали госпожа дьо Нюсенжен го обичаше, или само кокетничеше с него, тя бе накарала Растиняк да изживее всички мъки на истинската страст, като бе прибягнала до всички средства на женската дипломация, с които си служат в Париж. След като се изложи пред обществото, за да привлече към себе си братовчеда на госпожа дьо Босеан, тя започна да се колебае дали да му даде наистина правата, с които той сякаш се ползваше вече. От един месец тя така разпалваше чувствата на Йожен, че най-после сполучи да засегне сърцето м у. В началото на техните отношения студентът помисли, че той е господарят, но скоро госпожа дьо Нюсенжен взе преднина с помощта на ония хитрости, които разпалиха у него всички добри или лоши чувства на двамата или трима мъже, които живеят в един млад парижанин. Някаква сметка ли имаше тя? Не, жените са всякога искрени, дори и всред най-голямата си неискреност, тъй като те се подчиняват на някакво природно чувство. Може би Делфина, след като остави младия мъж да добие изведнъж такава власт над нея и след като прояви към него голяма обич, сега се подчиняваше на някакво чувство на достойнство, което я караше или да продължи отстъпките си, или пък да търси удоволствие в прекратяването им. Толкова естествено е за една парижанка дори в момента, когато страстта я увлича, да се колебае дали да се отдаде, дали да изпитва сърцето на този, на когото ще повери бъдещето си! Всички надежди на госпожа дьо Нюсенжен бяха излъгани вече веднъж и верността й към един млад егоист току-що не бе оценена. Тя имаше пълно право да бъде недоверчива. Може би бе забелязала в държането на Йожен, когото бързият успех бе направил суетен, някакво неуважение, предизвикано от своеобразното им положение. Навярно тя искаше да внуши уважение на един мъж на неговите години и да се издигне пред него, след като толкова дълго време е била унижена пред този, който я бе изоставил. Тя не искаше Йожен да я смята за лека победа именно защото знаеше, че е принадлежала на дьо Марсе. С други думи, след като бе преживяла унизителното удоволствие на едно истинско чудовище, на един млад развратник, тя сега изпитваше такава голяма наслада да се разхожда в разцъфналите владения на любовта, че за нея навярно бе истинска радост да се възхищава от всичките гледки, да се вслушва дълго в трепетните звуци, да се остави да я милват дълго целомъдрени ветрове. Истинската любов плащаше за лошата. За нещастие такива противоречия ще бъдат често явление, докато мъжете не разберат колко много цветя покосяват в душата на една млада жена първите удари на измамата, каквито и да бяха съображенията й. Делфина си играеше с Растиняк и й правеше удоволствие да си играе с него, защото знаеше, че той я обича, и беше уверена, че ще прекъсне страданията на своя любимец по своята женска, царствена воля. От уважение към самия себе си Йожен не желаеше първото му сражение да завърши с поражение и упорстваше в преследванията си като ловец, който иска непременно да убие яребица при първото си излизане на лов. Тревогите, оскърбеното му самолюбие, отчаянието му, било то истинско или престорено, го привързваха все повече и повече към тази жена. Цял Париж смяташе, че госпожа Нюсенжен е негова, а той не бе направил нито стъпка напред от първия ден, когато се видя с нея. Понеже не знаеше още, че кокетството на една жена понякога дава по-големи радости от насладата от нейната любов, той изпадаше в глупава ярост. Ако времето, през което една жена се бори с любовта, дадеше първите си плодове на Растиняк, те щяха да му станат толкова скъпи, колкото и зелени, възкисели да бяха, макар и приятни на вкус. Понякога, когато оставаше без су, без бъдеще, той въпреки гласа на своята съвест си спомняше изгледите за забогатяване, които Ветрен му бе доказал, че са възможни, ако се ожени за госпожица Тайфер. А сега той се намираше в такова състояние на крещяща бедност, че почти без да иска, отстъпи на коварството на ужасния сфинкс, чиито погледи често го покоряваха. И когато Поаре и госпожица Мишоно се прибраха в стаите си, Растиняк, като мислеше, че е сам с госпожа Воке и госпожа Кутюр, която плетеше вълнени наръкавници и дремеше край печката, погледна госпожица Тайфер така нежно, че тя сведе очи.