Оноре Балзак - Дядо Горио

„Нищо“ — си каза Йожен.

— Тя ми каза — отговори той високо, — че ви изпраща своята гореща синовна целувка.

— Сбогом, съседе! Желая ви лек сън и приятни сънища. Моите също ще бъдат приятни след тези думи. Нека Бог изпълни всичките ви желания! Тази вечер вие бяхте за мене същински ангел, донесохте ми лъх от моята дъщеря. „Горкият човечец — каза си Йожен, като си лягаше, — и каменно сърце би се трогнало! А дъщеря му мисли за баща си колкото за турския султан.“

След този разговор дядо Горио намери в лицето на своя съсед един неочакван довереник, един приятел. Между тях се завързаха единствените отношения, чрез които този старец можеше да се привърже към друг човек. Страстите никога не си правят погрешни сметки. Дядо Горио си мислеше, че ще се приближи повече до дъщеря си Делфина, че тя ще го приеме по-добре, ако Йожен й стане скъп. И той му довери една от мъките си: госпожа дьо Нюсенжен, на която той по цял ден пожелаваше щастие, не бе познала любовните наслади. Разбира се, Йожен беше, ако си послужим с неговите думи, един от най-милите младежи, които бе виждал досега, и сякаш предчувстваше, че той ще й даде всички удоволствия, от които тя беше лишена. Затова старецът обикна съседа си с обич, която растеше все повече и повече и без която навярно щеше да ни бъде невъзможно да научим развръзката на тази история.

На другия ден сутринта на закуската вълнението, с което дядо Горио гледаше Йожен, до когото седна, няколкото думи, които му каза, и промененото му лице, което обикновено приличаше на гипсова маска, учудиха пансионерите; Вотрен, който виждаше студента за пръв път след техния разговор, сякаш искаше да прочете в душата му. Когато си спомни за намеренията на този човек, Йожен, който, преди да заспи, бе измерил през нощта обширното поле, което се откриваше пред погледа му, се сети, разбира се, за зестрата на госпожица Тайфер и не можа да се сдържи да не погледне Викторина, както най-добродетелният момък поглежда една богата наследница. Погледите им се срещнаха случайно. Бедната девойка намери Йожен прекрасен в новото му облекло. Погледът, който си размениха, беше достатъчно красноречив и Растиняк не можеше да се съмнява, че той за нея е предмет на онези смътни желания, които се пораждат у всички девойки и които те насочват към първия пленителен мъж; Някакъв вътрешен глас му крещеше: „Осемстотин хиляди франка.“ Но той веднага потъна в снощните си спомени и реши, че неговата въображаема страст към госпожа дьо Нюсенжен е противоотрова на неволните му лоши мисли.

— Вчера Италианците представяха „Севилският бръснар“ от Росини — каза той. — Никога не бях чувал толкова прелестна музика! Боже мой, какво щастие да имаш ложа у Италианците !

Дядо Горио улови веднага тези думи, както кучето улавя всяко движение на своя господар.

— Вие, мъжете, сте като риба във водата — забеляза госпожа Воке, — правите всичко, каквото ви харесва.

— Как се върнахте? — запита Вотрен.

— Пеш! — отговори Йожен.

— Аз пък — продължи изкусителят — не обичам непълните удоволствия; бих искал да отивам със своя кола, в своя ложа и да се върна пак с кола. Или всичко, или нищо! Ето моя девиз.

— Хубав е! — каза госпожа Воке.

— Вие може би ще отидете у госпожа дьо Нюсенжен — пошепна Йожен на дядо Горио. — Тя сигурно ще ви приеме с отворена прегръдка; ще пожелае да чуе от вас хиляди подробности за мене. Научих се, че била готова на всичко, за да бъде допусната в дома на моята братовчедка, госпожа ви-контеса дьо Босеан. Не забравяйте да й кажете, че я обичам твърде много и непрестанно мисля как да й доставя това удоволствие.

Растиняк бързо отиде в Юридическия факултет с намерение да остане колкото е възможно по-кратко време в тая омразна сграда. Почти през целия ден той се скита и главата му бе изгаряна от онази треска, която са изпитвали всички младежи, вълнували от извънредно смели надежди. Разсъжденията на Вотрен го бяха накарали да размисля върху обществения живот, когато срещна в Люксембургската градина приятеля си Бианшон.

— Защо изглеждаш така замислен? — запита го студентът по медицина, като го улови под ръка, за да се поразходят пред двореца.

— Лоши мисли ме измъчват.

— Какви? И мислите се лекуват.

— Как?

— Като им се поддадеш.

— Шегуваш се, без да знаеш как стои работата. Чел ли си Русо?

— Да.

— Спомняш ли си мястото, дето той пита читателя си какво ще направи, ако забогатее, като убие само чрез усилие на волята си някой стар мандарин в Китай, без да мръдне от Париж?