Оноре Балзак - Дядо Горио

За жените няма нищо по-приятно от това, да слушат ромона на такива нежни думи. И най-строгата благочестива жена е готова да ги изслуша дори когато не бива да им отговори. Като започна така, Растиняк заниза приказките си с кокетно глух глас, а госпожа дьо Нюсенжен го насърчаваше с усмивки, като поглеждаше от време на време към Марсе, който не излизаше от ложата на принцеса Галатион. Растиняк стоя при госпожа дьо Нюсенжен, докато дойде съпругът й, за да я отведе.

— Госпожо — каза й Йожен, — ще имам ли удоволствието да ви видя преди бала у дукеса дьо Кариляно?

— Щом коспожата фи кани — каза баронът, тлъст елзасец, чието кръгло лице издаваше някакво опасно лукавство, — мошете та пътете уферен, че ще пътете приет топре .

„Работите ми вървят добре, щом тя не се смути, като й казах: «Ще ме обичате ли?» Обуздах вече коня си, остава само да го възседна и да го яхна“ — си каза Йожен, като отиде да се сбогува с госпожа дьо Босеан, която ставаше и си тръгваше заедно с господин д’Ажуда.

Бедният студент не знаеше, че баронесата беше разсеяна и очакваше от дьо Марсе едно от онези решителни писма, които разкъсват сърцето. Напълно щастлив от мнимия си успех, Йожен придружи виконтесата до изхода, дето всеки чакаше колата си.

— Братовчед ви много се е изменил — забеляза засмян португалецът на виконтесата, когато Йожен си отиде. — Ще превземе крепостта. Той е гъвкав като змиорка и мисля, че ще отиде далеч. Само вие можете да му изберете жената, която тъкмо се нуждае от утеха.

— Но трябва да се разбере — каза госпожа дьо Босеан — дали тя не продължава да обича този, който я изостави. Студентът се завърна пеш от театър „Италиен“ до улица „Ньов Сент Женевиев“, като кроеше най-приятни планове. Той забеляза много добре вниманието, с което госпожа дьо Ресто го наблюдаваше и в ложата на виконтесата, и в ложата на госпожа дьо Нюсенжен, и дойде до заключението, че вратата на контесата няма да бъде вече затворена за него. И така, той си създаде четири високопоставени познанства в сърцето на висшето парижко общество — защото много разчиташе, че ще хареса и на маршалката. Без да може да си обясни добре начина, той предчувстваше, че в сложния механизъм на интересите на този свят той трябва да се залови за някое колело, за да се намери на върха на машината, като чувстваше в себе си доста сили да стане спица на това колело.

„Ако госпожа дьо Нюсенжен се заинтересува от мене, ще я науча да управлява мъжа си. Мъжът й върши златни сделки, той ще ми помогне и аз самият да забогатея изведнъж.“

Той не си казваше това направо, не беше още достатъчно опитен политик, за да пресметне положението си с цифри, да го оцени и да го изчисли; тези мисли само се носеха на небосклона като леки облаци и макар че не бяха груби като мислите на Вотрен, ако бяха изгорени в пещта на съвестта, нямаше да остане нищо чисто. Благодарение на такива сделки хората достигат до онази разпусната нравственост, която изповядва сегашното време, в което много по-рядко, отколкото във всяко друго време, се срещат ония искрени хора, хората с добра воля, които никога не се прегъват пред злото, на които и най-малкото отклоняване от правия път се струва престъпление: величествени картини на честността, които създадоха два шедьовъра — „Алсест“ на Молиер, а неотдавна и „Джени Динс и баща й“ от Уолтър Скот. Може би една противоположна творба, описанието на лъкатушните пътеки, по които един светски човек, един честолюбец лута съвестта си, като се опитва с минаване покрай злото да постигне целите си, като запази приличието, ще бъде също така хубаво и драматично. Като стигна своя пансион, Растиняк бе вече увлечен в госпожа дьо Нюсенжен, тя му се видя стройна и лека като лястовичка. Той си спомняше всичко: униващата красота на погледа й, нежната копринена тъкан на кожата й, под която му се струваше, че вижда как тече кръвта й, омайния й глас; русата й коса; може би ходенето, което раздвижи кръвта му, засили това обаяние. Студентът похлопа силно на вратата на дядо Горио.

— Съседе — каза той, — видях госпожа Делфина.

— Къде?

— У Италианците .

— Забавляваше ли се добре?… Влезте де!

И добродушният старец, който бе станал по риза, отвори вратата и пак си легна.

— Разказвайте ми сега за нея! — помоли той.

Йожен, който влизаше за пръв път при дядо Горио, не можа да прикрие учудването си, като видя дупката, в която живееше бащата, след като се бе възхищавал на тоалета на дъщеря му. Прозорецът нямаше завеси, цветната хартия, с която бяха облепени стените, се бе отлепила на много места от влагата, беше се свила, та се виждаше пожълтялата от дима мазилка. Старецът лежеше на лошо легло, завивката му беше тънка, а на краката си мяташе някаква завивчица, съшита от парцали от вехтите рокли на госпожа Воке. Подът бе влажен и потънал в прах. Срещу прозореца бе сложен един от ония стари, издути скринове от розово дърво с медни дръжки, извити като лозова пръчка, украсени с листа и цветя, един умивалник с дървена дъска — в легена му имаше кана с вода и всички принадлежности за бръснене. В единия ъгъл бяха обущата му; до горния край на леглото бе поставена нощна маса без вратичка и без мрамор; в ъгъла до камината, където нямаше и помен от огън, имаше една четвъртита маса от орехово дърво, с чиято напречна греда дядо Горио бе смачкал позлатената си сребърна чаша. Едно вехто писалище, на което старецът бе сложил шапката си, едно натъпкано със слама кресло и два стола допълваха оскъдната покъщнина. Летвата за завесите на леглото беше привързана за пода с парцал, а на нея висеше грозна дрипа на червени и бели квадрати. И бедният слуга положително беше по-добре обзаведен в своята таванска стаичка от дядо Горио у госпожа Воке. Тръпки побиваха човек, като погледнеше тази стая, сърцето му се свиваше — тя приличаше на най-тъжната затворническа килия. За щастие дядо Горио не забеляза какво чувство се изписа по лицето на Йожен, когато той сложи свещта си на нощната масичка. Завит до брадата, старецът се обърна към Йожен: