Оноре Балзак - Дядо Горио

Тази разходка беше съдбоносна за студента. Няколко жени го забелязаха. Той беше толкова хубав, толкова млад, облечен с такъв изискан вкус! Като видя, че го гледат и че почти се възхищават от него, той съвсем забрави своите ограбени сестри и леля, забрави и добродетелната си погнуса. Той видя над главата му да прелита оня демон, който толкова лесно може да се вземе за ангел, оня Сатана с пъстри крила, който сее рубини, забива златните си стрели във фронтоните на дворците, облича в пурпур жените, залива в глупав блясък престолите, така скромни поначало. Той послуша Бога на онази гръмка суета, чийто лъжлив блясък ни се струва символ на могъщество. Колкото и безсрамни да бяха, думите на Вотрен се загнездиха в сърцето му, както в паметта на една девойка се врязва противния профил на старата сводница, която й е казала: „Пари и любов, колкото искаш!“ След като поскита безгрижно, Йожен се яви към пет часа у госпожа дьо Босеан, дето получи един от ония страхотни удари, срещу които младите сърца са беззащитни. Досега виконтесата бе преизпълнена с онази учтива приветливост, с оная сладникава прелест, която дава аристократичното възпитание и която, ако излиза от сърцето, е съвършена.

Когато той влезе, госпожа дьо Босеан поздрави сухо и каза отсечено:

— Господин дьо Растиняк, не мога да ви приема, поне в този час! Заета съм…

За един наблюдател, а Растиняк бързо беше станал наблюдателен, тези думи, движението, погледът, промяната на гласа бяха историята на характера и навиците на кастата. Под кадифената ръкавица той видя желязната ръка; под обноските — личността, себелюбието; под лака — дървото. Най-после той чу думите „ние, кралят“ , които започват под бляскавия свод на престола и свършват под гривата на шлема на сетния благородник. По думите й Йожен повярва много лесно в благородството на жената. Както всички нещастници той бе подписал чистосърдечно приятния договор, който трябваше да свързва облагодетелствания с благодетеля и в който първият член създава пълно равенство между благородните сърца. Благодеянието, което свързва две същества в едно, е небесно чувство, толкова непознато и рядко; като истинската любов. И едното, и другото е разточителството на възвишените души. Растиняк искаше да отиде на бала на дукеса дьо Кариляно и затова преглътна тази буря.

— Госпожо — каза той с развълнуван глас, — не бих дошъл да ви безпокоя, ако работата не беше важна; бъдете така любезна и ми разрешете да дойда по-късно; ще чакам.

— Елате тогава на вечеря — каза тя почти засрамена от грубите си думи, защото тази жена беше наистина добра и благородна.

Макар и трогнат от тази неочаквана промяна, Йожен си каза, като си отиваше:

— Пълзи, понасяй всичко. Какви ли ще са другите, щом в един миг най-добрата жена забравя обещанията си за приятелство и те изхвърля като вехта обувка? Значи, всеки за себе си! Вярно, нейната къща не е дюкян и тя не е виновна, че имам нужда от нея. Както каза Вотрен, трябва да стана снаряд.

Горчивите мисли на студента се пръснаха скоро от удоволствието, което предвкусваше от вечерята у виконтесата. И тъй, по някаква фаталност и най-дребните събития в живота му го тласкаха към попрището, където според забележките на страшния сфинкс от пансиона „Воке“ трябваше като на бойно поле да убива, за да не го убият, да мами, за да не го мамят; дето трябваше да остави на бариерата съвестта си, сърцето си, да сложи маска, да си играе безмилостно с хората и като в Лакедемон да улови щастието, без да го видят, за да заслужи венец. Като се върна у виконтесата, той я намери все така мила и добра, каквато беше винаги с него. Двамата отидоха в една столова, където виконтът чакаше жена си, а на масата блестеше оня разкош, който, както всеки знае, достигна най-високата си степен през време на Реставрацията. Господин Босеан, както много преситени хора, нямаше вече други удоволствия освен доброто ядене и пиене; по угажда-нето си той беше от школата на Людовик VIII и дук д’Ескар. Затова трапезата му беше отрупана с разкошни съдини и чудни ястия. Очите на Йожен за пръв път бяха поразени от такава гледка — той никога не бе вечерял в дом, където блясъкът на общественото положение върви по наследство. Неотдавна модата бе премахнала вечерите, с които някога завършваха баловете на Империята, където военните имаха нужда да съберат сили, за да се приготвят за всички битки, които ги очакваха както вътре, така и извън границите на родината им. Досега Йожен беше ходил само по балове. Самоувереността, с която по-късно той се отличи толкова много и която беше почнал да придобива, не му позволи да изпадне в чудо. Но като гледаше тези сребърни гравирани съдове и безбройните тънкости по тази пищна трапеза, като се възхищаваше за пръв път от безшумното обслужване, трудно беше за човек с буйно въображение да не предпочете този винаги охолен живот пред пълния с лишения живот, на който искаше да се отдаде сутринта. За миг мисълта му го пренесе в семейния пансион; той толкова дълбоко се ужаси, че си даде клетва да го напусне през януари, за да се настани в някоя чиста къща, и да избяга от Вотрен, чиято широка длан чувстваше върху рамото си. Ако си представи безбройните видове явна или скрита поквара в Париж, всеки разумен човек ще се запита по силата на какво заблуждение държавата открива училища, събира в тях младежи, как в тях могат да се уважават хубавите жени, как златото, изложено от сарафите, не литва по вълшебен начин от паничките им. Но като си помислим, че има малко примери за престъпления, дори за провинения, извършени от младежите, колко трябва да се почитат тия търпеливи танталовци, които водят борба сами със себе си и почти винаги излизат победители! Ако беше добре описан в борбата си с Париж, бедният студент би могъл да бъде един от най-драматичните сюжети на съвременната цивилизация. Напразно госпожа дьо Босеан поглеждаше Йожен, за да го подкани да говори, той не искаше да каже нищо пред виконта.