Дейвид Балдачи - Лотарията

— Да, аз съм. Заповядайте, седнете, мис Тайлър. Благодаря, че дойдохте. Дъщеричката ви е много хубава. Бихте ли я оставили ето там? — посочи той ъгъла на кабинета.

— Току-що се събуди. Винаги заспива на разходка и в автобуса. Ще я сложа до себе си, ако не възразявате.

Сякаш в потвърждение Лиса забърбори на бебешкия си език и размаха пръстче.

Той кимна в знак на съгласие, седна, облегна се и за момент вниманието му се насочи към папката пред него.

Лу Ан постави сака с Лиса и голямата чанта на пода до себе си, извади дрънкалка с нанизани пластмасови ключове и я подаде на детето да си играе. След това с голям интерес заразглежда Джаксън. Беше облечен в скъпи дрехи. По челото му бяха избили ситни капчици пот. Като че ли бе малко притеснен. Обикновено тя отдаваше такава реакция на външността си. Повечето мъже, които срещаше, или се държаха глупашки в опит да й направят впечатление, или се затваряха в себе си като ранени животни. Но нещо й подсказа, че с този мъж не е така.

— Не видях табелка на офиса ви. Хората може би нямат представа, че изобщо ви има. — И тя го изгледа с любопитство.

Джаксън й се усмихна студено.

— В нашия бизнес не отдаваме значение на бройката. Не ни вълнува дали в търговския център знаят за нас, или не. Работим с уговорени срещи, телефонни разговори — в тоя дух.

— Тогава май съм единствената с уговорена среща. Чакалнята ви е празна.

Джаксън събра дланите си в колибка, а на бузата му потрепна мускул.

— Подреждаме срещите си така, че да не караме хората да чакат. В този клон аз съм единственият представител на фирмата.

— Значи работите и на други места? Той кимна разсеяно.

— Попълнете, ако обичате, тази анкетна карта. Спокойно, без да бързате.

Бутна към нея лист хартия и писалка. Лу Ан бързо попълни формуляра. Писалката правеше къси и резки движения по листа, наблюдавани внимателно от Джаксън. След като тя приключи, той прегледа информацията. Цялата вече му бе известна.

Лу Ан огледа кабинета. Винаги се бе отличавала с наблюдателност. Тъй като бе обект на желанията на много мъже, тя бе привикнала да поглъща набързо обстановката, пък макар и само за да се ориентира как най-бързо да се изниже.

Когато той вдигна очи, я забеляза да разглежда помещението.

— Нещо не е наред ли? — попита я.

— Доста е странно.

— Извинете, но не ви разбирам.

— Странен кабинет имате.

— В какъв смисъл?

— Никъде няма часовник, нито кошче за боклук, нито календар или телефон. Вярно, не съм работила на място, където служителите да носят вратовръзки, но дори Ред, управителят на нашето заведение, си е окачил календар, а пък по телефона говори почти през цялото време. А дамата отвън няма и представа за какво става дума. Не я виждам как пише на машината с тоя дълъг маникюр. — В същия миг Лу Ан улови стъписаното му изражение и прехапа устни. Голямата й уста често й бе причинявала неприятности, а точно това интервю не биваше да проваля. — Не че придавам значение на това, разбира се — побърза да добави. — Само си приказвам, защото съм малко притеснена.

Устните на Джаксън помръднаха за миг, после на тях се появи мрачна усмивка.

— Много сте наблюдателна.

— Имам две очи като всички други — мило му се усмихна Лу Ан, прибягвайки до изпитаните надеждни средства.

Джаксън не отвърна на погледа й, а отново запрелиства книжата си.

— Спомняте ли си условията за работата, които ви съобщих по телефона?

Тя мигновено стана делова.

— Да, сто долара на ден в продължение на две седмици, а по-нататък може би и още при същото заплащане. В момента работя до седем сутринта. Ако ви е удобно, бих искала да идвам в ранния следобед. Около два часа, да речем? Нали няма да възразите да водя дъщеричката си? Точно по това време е най-дългият й сън и никак няма да пречи. Честна дума.

С механично движение Лу Ан се наведе и вдигна дрънкалката с ключетата от пода, където я бе хвърлило бебето, за да му я подаде отново. Лиса благодари на майка си с шумно ръмжене.

Джаксън се изправи и пъхна ръце в джобовете си.

— Така, добре. Всичко е наред. Единствено дете сте и родителите ви са починали, нали?

Лу Ан едва не подскочи при тази рязка смяна на темата. Поколеба се, после кимна с присвити очи.

— От близо две години живеете с някой си Дуейн Харви, общ работник, в момента безработен, в каравана в западната част на Рикърсвил. — Докато изреждаше фактите, не сваляше поглед от нея. Вече не чакаше потвърждението й. Лу Ан усети това и само го наблюдаваше мълчаливо. — Дуейн Харви е бащата на дъщеря ви Лиса, осеммесечна. Напуснали сте училище в седми клас и оттогава сте били на множество нископлатени служби. Мисля, че няма да сбъркам, ако обобщя резултата от всичките като задънена улица. Необичайно интелигентна сте и притежавате умения за оцеляване, достойни за възхищение. Благополучието на дъщеря ви е от първостепенно значение за вас. Изгаряте от желание да промените начина си на живот и да оставите мистър Харви в миналото. В момента се чудите как да го постигнете, като сте лишена от всякакви финансови средства и вероятно винаги ще бъдете. Чувствате се в капан, мис Тайлър, и с пълно право. Вие без всякакво съмнение сте в капан.