Дейвид Балдачи: Лотарията

Жените са без капка ум, бе повтарял баща й по повод и без повод. Без ум или без възможност да го използват? Никога не бе разсъждавала по тоя въпрос пред Бени Тайлър, покойник вече от пет години. Майка й Джой, починала преди близо три години, изживя най-щастливото си време след смъртта на мъжа си. Това обстоятелство би трябвало напълно да промени мнението на Бени Тайлър относно умствените й способности, но малките момиченца най-често безусловно вярват на татковците си.

Премести очи към стенния часовник — единствената вещ, останала от майка й и нещо като семейна реликва, тъй като бе подарен на Джой от нейната майка за сватбата й с Бени. Нямаше пазарна стойност — можеше да се купи от всяка заложна къща за десет долара, — но на Лу Ан й бе скъп. Като малка нощем се вслушваше в бавните му ритмични удари, които неизменно я унасяха в спокоен сън, а сутрин я поздравяваха с новия ден. През годините на юношеството часовникът й бе я крепил като една от малкото сигурни опорни точки. А и бе някаква връзка с баба й, която Лу Ан обожаваше. Да го съхрани бе все едно завинаги да се радва на присъствието й. Механизмът му се беше поизносил, тъй че издаваше доста чудати звуци. Той бе придружавал Лу Ан в далеч повече тежки, отколкото щастливи мигове. Преди да издъхне, Джой й го беше завещала, а сега Лу Ан щеше да го пази за дъщеря си.

Тя опъна назад гъстата си кестенява коса, пробва я свита на руло, после сръчно я сплете в сложна плитка. Не се одобри с нито една от прическите, тъй че накрая събра буйните кичури на темето си и ги забоде с куп фиби, като постоянно накланяше главата си ту в една, ту в друга посока, за да провери ефекта. Отгоре на всичко при ръста си от метър и седемдесет и шест трябваше да се приведе, за да се вижда в огледалото.

На всеки няколко секунди поглеждаше към вързопчето на креслото до себе си. Усмихна се, когато погледът й обхвана затворените очички, извитите ъгълчета на устата, издутите бузки и пухкавите юмручета. Дъщеря й беше на осем месеца и растеше като гъбка. Бе започнала да пълзи с живи и забавни бебешки движения. Скоро щеше и да проходи. Лу Ан се огледа и усмивката й изчезна. Не след дълго Лиса щеше да обхожда караваната надлъж и шир. А тя, въпреки усърдните усилия на Лу Ан да я поддържа чиста, твърде много напомняше картината навън главно поради темпераментните изблици на мъжа, проснал се на леглото. Дуейн Харви бе помръднал конвулсивно веднъж-дваж, откакто се бе прибрал залитащ в четири сутринта, хвърлил бе дрехите си и бе паднал върху леглото, но иначе позата му си оставаше непроменена. Припомни си с умиление как в началото на връзката им една вечер Дуейн се прибра, без да е пиян: резултатът бе Лиса. За миг в светлокафявите й очи проблесна влага. Не й оставаше време за сълзи, нито проявяваше съчувствие към тях, особено пък към собствените си. Смяташе, че на нейните двайсет години е проляла достатъчно за цял живот.

Обърна се отново към огледалото. Докато галеше с една ръка малкото юмруче на Лиса, с другата издърпа всички фиби. Тръсна косата си и я остави да падне свободно над високото чело. Така я бе носила в училище, където остана до седми клас, а после като много от приятелките си го заряза, за да търси работа. Тогава всички те си мислеха — погрешно, както се оказа впоследствие, — че образованието е нищо в сравнение с редовната заплата. Ала за Лу Ан нямаше голям избор. Половината от надницата й отиваше в помощ на хронично безработните й родители. С другата половина плащаше за онова, което техните нямаха възможност да й осигурят — храна и дрехи.

Докато разкопчаваше износения си халат, погледна предпазливо Дуейн. Като не забеляза признаци на живот у него, нахлузи набързо бельото си. Още докато беше девойче, разцъфващото й тяло неизменно предизвикваше прилив на преждевременна мъжественост у момчетата.

Лу Ан Тайлър — бъдеща кинозвезда и супермодел. Мнозина от жителите на окръг Рикърсвил в щата Джорджия, които бяха постоянно занимавани от темата Лу Ан и я бяха накичили с тези титли, очакваха тя да стигне далеч. Нямаше дълго да води техния живот, то се виждаше, пророкуваха сбръчканите и пълни местни жени, докато си приказваха на обширните изгнили веранди, и никой не им противоречеше. Природната й красота заслужаваше най-лъскавото от тоя свят. Тя бе светлата надежда на съгражданите си. Или Ню Йорк, или Лос Анджелис щяха да призоват тяхната Лу Ан; бе само въпрос на време. Само че тя си беше още там, в същия окръг, където бе прекарала целия си живот.