Дейвид Балдачи - Лотарията

Струваше й се, че е чувала същите тези думи със същия тон през целия си живот от всякакви мъже. Бързо взе празна бирена кутия от скрина.

— Не ти ли се ще една биричка, скъпи?

Усмихна му се с престорена свенливост и палаво повдигна вежда. Плътните й устни отронваха прелъстително всяка сричка. Получи се желаният ефект. Дуейн изстена при вида на своя бог от малц и алуминий и отново се отпусна в прегръдката на прииждащия махмурлук. Въпреки честите му запои той не носеше на пиене. След минута отново беше заспал. Кукленската усмивка мигом изчезна от лицето на Лу Ан и тя пак погледна бележката. Мъжът бе обяснил, че работата включва изпробване на нови продукти, слушане на реклами, даване на мнения за разни неща. Един вид проучване. Той го бе нарекъл демографски анализ, а един дявол знаеше какво значи това. Правело се непрекъснато. Свързано било с рекламните такси, телевизионните клипове и неща от този род. Сто долара на ден само за да си дава мнението — това, което правеше безплатно във всяка минута от живота си.

Прекалено хубаво беше, за да е истина. Обмисляла го бе много пъти след телефонния разговор. Не беше чак толкова тъпа, колкото си мислеше баща й. В действителност зад привлекателното й лице се криеше далеч по-развит интелект, отколкото би могъл да си представи покойният Бени Тайлър, съчетан с бърз ум, благодарение на който се бе оправяла години наред. Често си мечтаеше за съществуване, в което гърдите и дупето й нямаше да са първото, последното и единственото, което всички да забелязват и коментират у нея.

Премести поглед към Лиса. Момиченцето се бе събудило и очичките му обхождаха спалнята, додето най-после, искрящи от радост, се спряха на майка му. Лу Ан отвърна на бебето с усмивка. В края на краищата можеше ли да е по-лошо от сегашното им съществуване с Лиса? Обикновено се задържаше на една месторабота за два-три месеца или ако имаше късмет — най-много за половин година. Обещаваха да я вземат на постоянна длъжност, когато времената се оправели. Стой, та чакай! Без гимназиална диплома веднага я категоризираха като тъпачка. А след като живееше с Дуейн, сама отдавна бе решила, че си заслужава тоя етикет. Но той бе баща на Лиса, макар да нямаше намерение да се жени за Лу Ан, а и тя никога не бе настоявала за това. Не умираше от желание да се сдобие с фамилията на Дуейн, нито с безотговорния мъж, който вървеше в комплект с нея. И все пак, израсла в домашна атмосфера, която далеч не се отличаваше с обич и грижовност, Лу Ан бе твърдо убедена, че семейството е жизненоважно за благосъстоянието на едно дете. Бе изчела всякакви списания и гледала безброй дискусии по въпроса. В Рикърсвил за всяка мизерна служба чакаха по двайсет души и Лу Ан вечно бе на крачка от социалните помощи. Лиса можеше и щеше да успее повече от майка си — Лу Ан бе посветила живота си да превърне това в действителност. Но с хиляда долара може би и самата тя щеше да се подреди по-добре. Автобусен билет до някое друго място. Малко пари, за да преживява, докато си намери работа; гнезденцето, за което тъй отчаяно бе копняла толкова години, но никога не бе успяла да свие.

Рикърсвил умираше. Караваната бе неофициалната гробница на Дуейн. Неговият живот никога нямаше да стане по-добър, нито пък вероятно много по-лош, преди земята да го погълне. Лу Ан осъзна, че караваната може да бъде и нейна гробница, само че нямаше да стане тъй. Не и след днешния ден. Не и след като отидеше на уредената среща. Тя сгъна листчето и го прибра в чантата си. Като измъкна крадешком малка кутийка от едно чекмедже, намери достатъчно дребни пари за автобусен билет. Дооправи косата си, закопча роклята си, грабна Лиса и напусна караваната заедно с Дуейн в нея.

На вратата се почука рязко. Мъжът зад бюрото се изправи бързо, намести вратовръзката си и отвори папка, лежаща пред него. В пепелника имаше угарки от три цигари.

— Влез — каза той с ясен и твърд глас.

Вратата се отвори, Лу Ан влезе в стаята и се огледа. Лявата й ръка стискаше дръжките на сака, в който лежеше Лиса, а очите й обхождаха помещението с нескрито любопитство. През рамото й бе преметната голяма чанта. Мъжът проследи с поглед вената, която минавайте надолу по дългия жилест бицепс на Лу Ан и се сливаше с мрежа от други под лакътя на мускулестата й ръка. Тази жена очевидно бе силна физически. Ами характерът й? Дали и той беше силен?

— Вие ли сте мистър Джаксън? — попита Лу Ан.

Докато го питаше, гледаше право в него и изчакваше очите му да направят неизбежния оглед на лицето, гърдите, бедрата й и тъй нататък. В това отношение всички мъже бяха еднакви, независимо от положението им в живота. Ето защо бе изненадана, когато изпитателният му поглед не се премести от лицето й. Той протегна ръка и тя я пое със здраво ръкостискане.