Дейвид Балдачи - Лотарията

Телефонът пред нея мълчеше, пишещата машина бездействаше. Да, прекалено добре подредено, заключи Джаксън с недоволна гримаса. Погледът му попадна върху купчинката хартия на секретарското бюро. С внезапно движение разхвърли няколко листа по плота. После леко кривна телефона и постави лист в пишещата машина.

Джаксън се отдръпна да прецени ефекта от намесата си и въздъхна. Не можеше да се мисли за всичко наведнъж.

После прекоси тясното пространство до малкия вътрешен кабинет, влезе и седна зад старото дървено бюро. От ъгъла срещу него се взираше тъмният екран на телевизор. Джаксън извади цигара от пакета в джоба си, запали я, облегна се на стола и се опита да се отпусне въпреки неспирния приток на адреналин. Поглади тънките си тъмни мустаци. Те също бяха от синтетично влакно, прикрепено върху тюлена материя, която пък се държеше за кожата му благодарение на специално лепило. И носът му бе значително видоизменен: от тънък и прав по природа, с помощта на подходящо оцветен с пудра пластелин той бе станал масивен и леко крив. Малката бенка при удебелената му основа също бе фалшива: смес от желатин, семена от детелина и топла вода. Правилните му зъби бяха скрити от пластмасово покритие, за да изглеждат криви и нездрави. Всички тези илюзии щяха да бъдат запомнени дори от най-случайния наблюдател, а когато бъдеха отстранени, той на практика изчезваше. Какво повече би могъл да иска човек, впуснал се с цялата си душа в незаконна дейност?

Ако нещата вървяха по план, скоро всичко щеше да започне отново. Всеки път бе малко по-различно, но тъкмо в тази неизвестност се криеше възбудата. Пак погледна часовника си. Да, съвсем скоро. Очакваше срещата му с нея да е изключително резултатна и най-вече — взаимно изгодна.

Имаше само един въпрос към Лу Ан Тайлър, простичък въпрос, от който произтичаха важни последствия. Въз основа на опита си можеше да бъде почти сигурен за реакцията й, но знае ли човек? Искрено се надяваше за нейно добро тя да отговори правилно. Защото „правилният“ отговор бе само един. А ако кажеше не? Тогава просто бебето нямаше да помни майка си, защото щеше да остане сираче. Плесна с длан по бюрото. Тя щеше да каже да. Всички други го бяха сторили. Джаксън енергично тръсна глава, докато набързо прехвърли плана в съзнанието си. Щеше да я накара да го проумее, да я убеди в желязната логика на необходимостта да му съдейства, в сигурната перспектива изцяло да промени живота си, да надскочи и най-дръзките си фантазии и надежди. Как би могла да откаже? На такова предложение никой не би устоял.

Стига да дойдеше само. Джаксън потърка буза с опакото на дланта си, дръпна бавно и продължително от цигарата си и впери невиждащ поглед към един гвоздей, забит в стената. Честно казано, тя нямаше как да не дойде.

Режещ вятър духаше по тесния черен път, притиснат от двете страни от гъста гора. Неочаквано пътят свърваше на север и после също тъй рязко се спускаше на изток. Отвъд леко възвишение пред погледа се откриваха още дървета — някои умиращи, огънати в болезнени форми от вятър, болести и студ; ала повечето бяха съвършено прави, с дебели стволове и извисяващи се разлистени клони. Отляво на пътя по-зоркото око би различило полукръг от оголено пространство, на което сред калта бяха изникнали туфи млада пролетна трева. В същата тая просека, слели се с природата, бяха разхвърляни ръждясали автомобилни части, купчинки боклук, могилка от изцедени до капка бирени кутии, разнебитени мебели и всевъзможни вехтории, които, покрити със сняг, имаха вид на авангардни скулптури и служеха за подслон на змии и други гадинки, щом задухаше севернякът. В средата на полукръглото островче върху основа от сгурия се мъдреше малка тантуреста каравана. Наглед единствената й връзка с останалия свят бяха жиците за електричество и телефон, които я съединяваха с килнатите стълбове край пътя. По всички критерии караваната бе тъжна гледка насред пустошта. Обитателите й биха се съгласили с това описание: не само подслонът им, а и самият им живот бе насред пустош.

Вътре в караваната Лу Ан се погледна в огледалцето, закрепено върху разнебитен скрин. Трябваше да извърти лицето си под необичаен ъгъл, защото не само скринът бе килнат на една страна поради счупен крак, а и огледалото бе за изхвърляне. По повърхността му се точеха криви пукнатини и ако застанеше право срещу него, тя щеше да види не едно, а три отражения на лицето си.

Лу Ан се разглеждаше без усмивка; всъщност видът й в огледалото никога не бе я карал да се усмихва. Външността й беше нейното единствено предимство — това й бяха набивали в главата, откак се помнеше, — но малко зъболекарска намеса все пак нямаше да е излишна. Нищо чудно, след като бе отраснала с непречистена вода от кладенец и никога не бе стъпвала в стоматологичен кабинет.