Дейвид Балдачи - Лотарията

Разгледа съдържанието на малкия дрешник. Всъщност имаше само една рокля, подходяща за предстоящата среща. Тъмносиня, с къси ръкави, с бял ширит по якичката и над подгъва. Спомняше си деня, в който я купи. Цялата си заплата похарчи за нея — кръгло шейсет и пет долара! Това бе преди две години и тя повече не повтори безумното си разточителство; дори оттогава не беше си купувала никаква рокля. Сега беше малко оръфана, но тя изкусно я бе изкърпила. Постави на източената си шия наниз дребни изкуствени перли, подарък за рожден ден от бивш обожател. Предишната вечер бе стояла до късно да боядисва ожулените места по единствения си чифт обувки с високи токове. Бяха тъмнокафяви и не отиваха на роклята, но щяха да свършат работа. Освен тях имаше само сандали и гуменки, а те не ставаха за днес, макар че гуменките все пак щяха да я отведат по дългия път до спирката на автобуса. Днешният ден можеше да постави началото на нещо ново или поне различно. Кой знае? Нищо чудно да я изведеше нанякъде, все едно къде. Да отнесе нея и Лиса при нещо по-различно от дуейновците на тоя свят.

Лу Ан пое дълбоко дъх, отвори ципа на вътрешното джобче в чантата си и внимателно разгъна листчето. Записала си бе адреса и други сведения от телефонното обаждане на непознат, представил се като мистър Джаксън. А за малко да не вдигне телефона, както бе грохнала от нощната смяна в крайпътното заведение „Шофьорска среща“, където работеше като сервитьорка.

Когато телефонът иззвъня, Лу Ан седеше на кухненския под с плътно затворени очи и кърмеше Лиса. На момиченцето вече му растяха зъбки и Лу Ан чувстваше зърната си пламнали, ала бебешката храна беше безбожно скъпа, а бяха свършили млякото. Отначало Лу Ан нямаше желание да вдига слушалката. Работата й в известното заведение досами магистралата бе свързана с непрестанно тичане, а през това време Лиса бе настанена под тезгяха в бебешкото си столче. За щастие момиченцето можеше само да държи шишето с мляко, а управителят харесваше Лу Ан дотолкова, че присъствието на бебето да не излага на риск оставането й на работа. Не им звъняха често по телефона. Обаждаха се най-вече приятелчета на Дуейн да го викат на чашка или да оберат някоя и друга закъсала и изоставена на магистралата кола. Не, толкова рано едва ли бе някой от компанията на Дуейн. В седем сутринта всички те спяха дълбоко след поредния запой.

След третото позвъняване тя неволно протегна ръка и вдигна слушалката. Гласът на мъжа бе отчетлив и звучеше професионално, сякаш четеше написан текст. Позамъгленото й от дрямката съзнание заключи, че се опитва да й продаде нещо. Ама че шега! Тя нямаше нито кредитни карти, нито банкова сметка, само малко пари в брой, скътани в найлоново пликче в торбата за мръсните пелени на Лиса — единственото място, което Дуейн никога не би претърсил. Хайде, давай, господинчо, да те видя как ще ми пробуташ нещо. Номера на кредитната карта? Ей сега ще си измисля един. „Виза“? „Мастъркард“? Платинена? Всичките ги имам, поне в мечтите си. Ала мъжът я бе потърсил по име. А после спомена местоработата й. Не й предлагаше да купи нищо, В общи линии й предлагаше работа. „Откъде ми знаете телефона?“ — попита го Лу Ан. Отговори й, че такава информация е общодостъпна, и то тъй авторитетно, че мигновено му повярва. Поясни му, че вече си има работа. Тогава той попита каква е заплатата й. Отначало тя отказа да отговори, после отвори очи, докато Лиса продължаваше да суче доволно, и му каза. Сама не знаеше защо. По-късно щеше да го тълкува като предчувствие за предстоящите събития.

Защото точно тогава той спомена заплащането.

Сто долара на ден за гарантиран период от две седмици. Тя бързо направи сметката наум. Общо хиляда долара с реална възможност да се появи допълнителна работа при същата тарифа. Стотачка, и то не за пълен работен ден. Мъжът каза, че ще е ангажирана най-много по четири часа. Това изобщо нямаше да й попречи да поема смените в денонощното заведение. Никой от нейните познати не печелеше такива пари. Това правеше двайсет и пет хиляди долара годишно! И то при положение, че ще работи на половин ден. Тъй че тарифата си беше чисти петдесет хиляди годишно! Такива гигантски суми се печелеха от лекари, адвокати и филмови звезди, а не от някаква си учила-недоучила майка, живееща в хватката на бедността с тип на име Дуейн. Сякаш в отговор на неизречените й мисли Дуейн се поразмърда и я погледна с кръвясали очи.

— Ти пък къде си тръгнала? — попита я с дрезгав глас.