Дейвид Балдачи - Лотарията

— Отново ви благодаря за помощта. — Лу Ан наклони глава и се заслуша в дъжда, барабанящ по покрива.

— Щеше ми се да можех да ви откарам донякъде, но самата аз пътувам с градския транспорт — каза жената.

— Няма нищо. С автобуса сме добри познайници.

Лу Ан придърпа палтото си върху Лиса и си тръгна. Тича през целия път до спирката и зачака там, докато половин час по-късно автобусът спря пред нея със скърцащи спирачки и отвори врати. Не й достигаха десет цента за билет, но шофьорът, набит чернокож мъж, когото познаваше по физиономия, й махна да се качи, като добави парите от собствения си джоб.

— На всеки от нас понякога му е нужна помощ — отбеляза той и Лу Ан му благодари с усмивка.

Двайсет минути по-късно влезе в крайпътното заведение. Имаше няколко часа до започването на смяната й.

— Защо си толкова подранила, момиче? — попита я Бет, към петдесет годишната й, майчински настроена колежка, докато бършеше тезгяха с влажна кърпа.

Един тлъст шофьор на камион огледа похотливо Лу Ан над ръба на чашата кафе и макар тя да беше вир-вода, очите му светнаха от възторг. Както винаги.

— Дошла е, за да не изпусне стария Франки — намеси се той, широко ухилен. — Знаела е, че съм ранна смяна, и не е понесла мисълта, че няма да ме види.

— Да бе, Франки, ще й се пръсне сърцето, ако не зърва всеки ден брадясалата ти мутра — подхвърли Бет, като човъркаше зъбите си с коктейлна пръчица.

— Здравей, Франки, как си? — кимна му Лу Ан.

— Екстра съм си — отвърна Франки все с тая усмивка, която сякаш бе циментирала физиономията му.

— Бет, би ли наглеждала Лиса за минутка, докато си облека униформата? — помоли Лу Ан, като бършеше мокрото си лице. — Ей сега ще й приготвя храната. Ще й дам разредена овесена каша и после ще я приспя, макар че добре си подремна допреди малко.

— Разбира се, че ще го гушна това красиво дете. Ела тук, миличкото ми. — И тя притисна до гърдите си малката, която започна да издава всевъзможни звуци в старанието си да докопа химикалката, затъкната зад ухото на Бет. — Можеше да си почиваш още няколко часа, Лу Ан. Какво има?

— Цялата съм мокра, а нямам други чисти дрехи, освен униформата си. Пък й ми беше неудобно, задето не можах да дойда снощи. Остана ли нещо от обяд? Днес още не съм слагала залък в уста.

Бет я изгледа неодобрително и постави ръка на мощния си ханш.

— Да можеше да се грижиш за себе си поне наполовина, колкото за бебето. Че то минава осем бе, дете!

— Стига ми мърмори, Бет. Просто забравих.

— Ясно, Дуейн пак ти е изпил паричките — изсумтя колежката й.

— Я го зарежи тоя негодник, Лу Ан — изръмжа Франки. — Но първо ми разреши да го ступам. Не заслужаваш такова отношение.

Бет повдигна вежди, за да изрази съгласие с Франки.

— Благодаря и на двама ви, че сте се заели да ми оправяте живота — намръщи им се Лу Ан. — А сега ме извинете.

По-късно същата вечер Лу Ан седеше в най-отдалеченото сепаре и довършваше порцията, донесена от Бет. Накрая бутна чинията настрана и отпи от димящото кафе. Дъждът бе завалял отново и трополенето на капките по тенекиения покрив й действаше успокоително. Придърпа тънкия пуловер, метнат на раменете й, и погледна часовника зад тезгяха. Имаше още два часа, преди да застъпи на смяна. Обикновено, като дойдеше по-рано, се опитваше да изработи малко извънредни, но управителят не й разрешаваше вече. Обясни й, че е направила максимума часове. А как тъй парите ми са все на минимум, помислила си бе Лу Ан, но нямаше смисъл да спори. Нали все пак й позволявате да води Лиса. Иначе изобщо нямаше да има работа. При това й плащаше в брой. На Лу Ан й бе ясно, че по този начин той си спестява данъка й, но пък тя бездруго печелеше твърде малко, за да й правят и удръжки. Никога не бе попълвала данъчна декларация; целия си живот бе прекарала под прага на бедността и с основание смяташе, че не дължи никакви данъци.

Лиса лежеше срещу нея. Лу Ан подпъхна одеялцето по-плътно под спящата си дъщеря. Бе й дала част от вечерята си; момиченцето добре поемаше твърдата храна, но преди да дояде смачканите моркови, отново заспа. Лу Ан се тревожеше, че Лиса няма пълноценен сън. Питаше се какви ли отражения може да даде спането под тезгяха в шумното и задимено заведение. Според списанията и телевизията това водело до понижено самочувствие и други увреждания. Тази кошмарна мисъл често съсипваше и собствения й сън. А и не само тази. Когато Лиса окончателно минеше на твърда храна, щеше ли винаги да може да й я осигурява? Нямаше кола, едва събираше пари за автобуса, често вървеше пеш и тичаше под дъжда. Ами ако Лиса се разболееше? Ако самата Лу Ан легнеше болна? Кой тогава щеше да се грижи за детето? Нямаше здравна осигуровка. Водеше Лиса в безплатната окръжна поликлиника за ваксинации и прегледи. Лу Ан не бе стъпвала при лекар повече от десет години. Бе млада, силна и здрава, но това в един миг можеше да се промени. Знае ли човек? Едва не прихна, като си представи, че Дуейн поема безбройните всекидневни грижи по Лиса. Много скоро би побягнал с викове в гората. Само дето работата не беше за смях.