Дейвид Балдачи - Лотарията

Тя вдигна Лиса, която взе да търка плюшената играчка в бузата на майка си и да гука щастливо. Двете се отправиха към вратата.

— Лу Ан? Тя се обърна.

— Ще приемеш ли работата?

За миг тя се замисли над въпроса му.

— Не знам още. Но ако реша, непременно ще научиш.

Следващата спирка на Лу Ан бе в обществената библиотека. Често я посещаваше като ученичка, но отдавна не беше стъпвала там. Библиотекарката бе много приветлива, направи й комплимент за дъщеричката.

— Тя много обича книжки — увери я Лу Ан. — Чета й всеки ден.

— Има вашите очи — отбеляза библиотекарката, като местеше поглед от майката към бебето.

Лу Ан нежно помилва бузката на малката. Усмивката на жената се стопи, като забеляза отсъствието на венчална халка на пръста й.

— Тя е най-хубавото нещо в живота ми. Вярно, не съм богата, но на детето ми никога няма да му липсва обич.

Библиотекарката се усмихна вяло и кимна.

— Дъщеря ми е самотна майка. Помагам й както мога, но й е много тежко. Парите все не стигат.

— На мен ли го казвате? — Лу Ан измъкна шише за хранене и бутилка вода от чантата си, разбърка малко сухо мляко, взето от една приятелка, и помогна на Лиса да захапе биберона. — Ако някой път стигна до края на седмицата с повече пари от тия, с които съм я започнала, чудо ще е.

Жената замислено поклати глава.

— Знам я приказката, че парите били коренът на всяко зло, но често ми се иска да не се налагаше да се тревожа за сметките. Не мога да си представя какво е да нямаш грижа за пари.

— Сигурно е дяволски хубаво чувство.

Библиотекарката се засмя.

— С какво мога да ви услужа?

— Тук държите броевете от вестниците на нещо като филм, нали?

— Да, на микрофилм — кимна жената. — В онази зала са. — И тя посочи към една врата в дъното на библиотеката.

Лу Ан се поколеба.

— Умеете ли да си служите с машината за микрофилми? Ако не, ще ви покажа. Не е много трудно.

— Ще бъде много мило, благодаря ви.

Влязоха в помещението, което бе пусто и тъмно. Жената включи луминесцентна лампа на тавана, настани Лу Ан в една от кабинките и извади ролка с микрофилм от едно чекмедже. Отне й минута да нагласи ролката и информацията се появи на осветения екран. После започна да натиска бутоните и текстът се задвижи по екрана. Лу Ан я наблюдаваше внимателно, като свали ролката и изключи машината.

— Сега вие опитайте — подкани я библиотекарката. Лу Ан сръчно постави ролката и с помощта на бутоните започна да мести текста.

— Много добре. Бързо схващате. Повечето хора не успяват от пръв път.

— Винаги ме е бивало в ръцете.

— Файловете в каталога са ясно маркирани. Имаме местния вестник, разбира се, и някои от националните. Датите са отпечатани отвън на етикети.

— Много ви благодаря.

Веднага щом жената излезе, Лу Ан взе Лиса, която още смучеше от биберона, и се зае да разглежда описанията по чекмедженцата. На едно от тях забеляза течение на голям вестник и продължи да следи надписите, докато открие датите от последните шест месеца. Отне й една минута да преобуе Лиса и да я остави да се оригне, след което постави първата ролка в машината за микрофилми. С Лиса в скута си, която възбудено бърбореше на бебешкия си език и сочеше към образите на екрана, тя пробяга с поглед по първата страница. Почти веднага откри репортажа с едрите букви на заглавието „Победителят в лотарията прибира четирийсет и пет милиона долара“. Лу Ан бързо прочете материала. После разстла одеялцето на пода и сложи дъщеря си да седне на него, заобиколена от играчки. Извади от чантата си бележника и химикалката и взе да си записва нещо. Прехвърли се на следващия месец. Тегленето на лотарията ставаше винаги на петнайсето число. Нужни й бяха датите от шестнайсето до двайсето число. Два часа по-късно бе събрала всички данни за последните шестима спечелили. Облегна се и започна да преглежда бележките си. Главата й бучеше и тя умираше за чаша кафе. Чак сега видя, че навън е завалял пороен пролетен дъжд. Върна Лиса в сака й и я постави на масата до себе си. Като усети, че задрямва, улови нежно крачето на момиченцето сякаш за да го закриля. Събуди се внезапно от леко докосване по рамото. Обърна се и видя библиотекарката.

— Съжалявам, че ви будя, но вече затваряме.

Лу Ан се огледа объркана.

— Боже мой, колко е часът?

— Минава шест, мила.

Лу Ан стана и бързо засъбира нещата си.

— Извинете, че съм заспала тук.

— С нищо не сте ме притеснили. Мъчно ми беше само, че трябваше да ви събудя. Такава спокойна и мила картинка бяхте с дъщеричката си.