Дейвид Балдачи - Лотарията

При гневния глас на майка си Лиса се разплака, сякаш бе помислила, че се кара на нея. Лу Ан целуна момиченцето и загука на ушенцето му да го успокои.

Дуейн изпрати с поглед Лу Ан, докато прекосяваше калния двор, като се възхищаваше на заобленото й задниче в тесните джинси. За миг се огледа и за Шърли, но тя явно бе побягнала както си беше гола.

— Обичам те, миличка — подвикна й ухилен.

— Върви по дяволите, Дуейн.

Търговският център бе много по-оживен, отколкото при идването й предишния ден. Лу Ан бе благодарна за множеството, докато направи широк кръг около посетения от нея офис, като все пак се осмели да му хвърли поглед. През стъклото на вратата се виждаше, че вътре е тъмно. Почти сигурна бе, че ако натисне дръжката, ще се окаже заключено. Не очакваше Джаксън да е останал тук дълго след нейното тръгване, защото бе стигнала до извода, че е единствената му „клиентка“.

Бе се обадила в заведението, че е болна, и прекара безсънна нощ в дома на една приятелка, като се взираше ту в пълната луна, ту в личицето на дълбоко спящата Лиса, по което се изписваха усмивки и най-разнообразни гримаси. Накрая реши да не взима окончателно решение относно предложението на Джаксън, докато не събере повече информация. Бързо бе стигнала до едно заключение: нямаше да ходи в полицията. Нищо не можеше да докаже, тъй че кой щеше да й повярва? От такъв ход нямаше да има никаква полза, а причини против — колкото щеш. При цялото й развито чувство за редно и нередно не можеше да отмине неизбежното изкушение: на пътя й може би се изправяше невероятно богатство. Чувстваше се виновна, че не вижда решението в по-ясни краски. Ала последната й преживелица с Дуейн само засили решимостта й да не допуска Лиса да израсте в такава обстановка.

Канцелариите на търговския център бяха в дъното на коридора от южната страна на сградата. Лу Ан отвори вратата и влезе.

— Лу Ан?

Лу Ан се извърна натам, откъдето дойде възклицанието. Зад гишето стоеше млад човек, спретнато облечен в риза с къси ръкави, вратовръзка и черни панталони. В своето вълнение той постоянно щракаше химикалката в дясната си ръка. Лу Ан се взря в него, но така и не можа да го разпознае.

Мъжът се надвеси над гишето.

— Не очаквах да си спомниш за мен. Джони Джарвис. Само че вече ме наричат Джон.

Той й протегна ръка с професионален жест, после усмихнато я прегърна и отдели цяла минута да гука на Лиса. Лу Ан извади от чантата си одеялце, настани Лиса на него и й подаде плюшено животинче.

— Не мога да повярвам, че това си ти, Джони. Не съм те виждала май от шести клас.

— Ти беше в седми, а аз — в девети.

— Добре изглеждаш. Много добре. Откога работиш тук?

Джарвис се усмихна с гордост.

— След гимназията завърших общинския колеж. Вече от две години съм в търговския център. Започнах като въвеждащ данни, но вече ме повишиха в заместник-управител.

— Поздравявам те. Това е чудесно, Джони… тоест Джон.

— По дяволите, можеш да ми казваш Джони. Просто не мога да повярвам, че влезе през тая врата. Като те видях, помислих, че ще се гътна и ще умра. Изобщо не очаквах да те видя повече. Мислех, че си заминала за Ню Йорк или друг голям град.

— Не, още съм си тук — побърза да каже тя.

— Чудно как тогава не съм те срещнал по-рано.

— Не идвам често. Доста е далеч от мястото, където живея сега.

— Седни и ми разкажи какво правиш. Не знаех, че имаш дете. Не бях чул дори, че си омъжена.

— Не съм омъжена.

— О… — Джарвис леко се изчерви. — Искаш ли кафе? Току-що го сварих.

— Бързам, Джони.

— С какво мога да ти бъда полезен? — Внезапно той придоби изненадано изражение. — Да не би да търсиш работа? Тя го изгледа от упор.

— А какво, ако е така? Нещо нередно ли има?

— Не, разбира се, че не. Просто не очаквах, че ще останеш тук и ще работиш в търговски център.

— Работата си е работа, нали така? Ти самият работиш тук. И след като стана въпрос, какво точно се очаква от мен да постигна в живота?

Усмивката на Джарвис помръкна и той нервно отърка длани в панталоните си.

— Нищо лошо не исках да кажа, Лу Ан. Просто винаги съм си представял как живееш в замък, носиш хубави дрехи и караш скъпи коли. Извинявай.

Гневът на Лу Ан се стопи, като си припомни предложението на Джаксън. Замъците може би не бяха вече недостъпни за нея.

— Няма нищо, Джони. Имах напрегната седмица, нали ме разбираш? Не търся работа. Нужна ми е просто информация за един от наемателите ви тук.

Джони погледна през рамо към задния офис, откъдето долиташе звънене на телефони, тракане на клавиатури и откъслечен разговор, после отново се обърна към нея.