Дейвид Балдачи - Лотарията

Ала точно там беше въпросът. Тя отметна дългата коса от лицето си, наведе се над Лиса и прокара пръсти по челцето й с няколкото златисти косъмчета над него. Лу Ан вдиша дълбоко ароматния пролетен въздух през прозореца на автобуса. Въпросът бе, че отчаяно копнееше да е всяка друга, но не и тази, която беше. През по-голямата част от живота си бе мечтала, че един ден ще направи нещо, за да го постигне. С всяка изминала година обаче надеждата ставаше все по-безплътна, а един ден щеше да отлети и да я остави самотна в безличния й живот, докато загубеше дори спомена, че някога е притежавала мечти. С всеки ден мрачното й бъдеще ставаше все по-отчетливо — като на телевизор, на който най-сетне са закрепили антената.

А сега всичко внезапно се промени. Тя се взираше в листчето с телефонния номер, докато автобусът подскачаше по неравната улица и ги носеше с Лиса обратно към черния път, водещ към още по-черната за нея каравана, където ги чакаше Дуейн Харви, несъмнено в лошо настроение. Щеше да иска пари за бира. Ала изведнъж си спомни за банкнотите на Джаксън в джоба си и се ободри. Мистър Джаксън вече я бе облагодетелствал, като й даваше възможност да разкара Дуейн, за да премисли всичко на спокойствие. С два долара Дуейн щеше да се напие до безпаметност. Погледна през прозореца към света, който се пробуждаше от зимата. Пролетта вече бе тук. Ново начало. Може би и за нея също? И то щеше да започне в десет сутринта след два дни. Погледите им с Лиса се срещнаха, майка и дъщеря си размениха нежни усмивки. Тя отпусна глава върху малката, като не знаеше да плаче ли, или да се смее. Много й се искаше да направи и двете заедно.

Изметнатата врата се отвори със скърцане и Лу Ан влезе с Лиса на ръце. Вътре в караваната бе тъмно, студено и тихо. Дуейн може би още спеше. Докато внимателно заобикаляше препятствията в тесния коридор, напрягаше слух и зрение да улови някакво движение или звук. Ни най-малко не се боеше от Дуейн, стига да не я изненадаше. В открит бой лесно можеше да го надвие. Неведнъж му бе избивала глупостите от главата с юмруци, когато бе по-пиян. Той рядко проявяваше агресивност в горе-долу трезвото състояние, което успяваше да докара и в каквото очакваше да го завари сега. Странни отношения с човек, който би могъл да бъде категоризиран като нейна половинка. Ала тя можеше да назове поне десет познати жени, които поддържаха подобни връзки, крепящи се по-скоро на чисто икономически съображения, ограничен избор и инерция, отколкото на нещо, което макар и бегло да напомня нежни чувства. Бе имала предложения и от други мъже, но и те бяха същата стока — това го знаеше от опит. Когато чу хъркането от спалнята, запристъпва по-предпазливо и безшумно надникна вътре. Дъхът й секна, като видя двете тела под завивките. Главата на Дуейн бе отдясно, а другата до него бе изцяло покрита от чаршафа, но заоблените форми отдолу отхвърляха предположението, че някой от пияните му приятели е полегнал до него да си отспи.

Лу Ан тихо излезе в коридора и постави сака с любопитно ококорилата се Лиса в банята. Не искаше момиченцето й да се вълнува от онова, което щеше да се случи. Когато отново влезе в спалнята, Дуейн все така шумно хъркаше, но тялото до него се бе раздвижило и вече се виждаше тъмнорижата коса. На Лу Ан й бе нужна само секунда, за да я сграбчи, да измъкне от леглото нещастната й притежателка и да я залепи до отсрещната стена.

— Мамка му! — изрева жената, когато се озова по задник на пода и мигом бе потътрена от Лу Ан по износения груб килим. — Дявол да те вземе, Лу Ан, пусни ме!

Лу Ан й хвърли бърз поглед.

— Шърли, дойдеш ли пак да мърсуваш тук, ще ти счупя главата, кълна се!

— Дуейн! Помогни ми, да ти се не види! Тая е луда! — изкрещя Шърли, като напразно се мъчеше да освободи косата си от желязната хватка на Лу Ан. Бе ниска жена с близо десет килограма свръхтегло. Едрите й отпуснати гърди се мяткаха наляво-надясно, докато Лу Ан я влачеше към вратата.

Дуейн чак сега се размърда.

— Какво става бе? — сънено промърмори той.

— Ти да мълчиш! — тросна му се Лу Ан.

Когато очите му успяха да се фокусират върху гледката, той се протегна към нощното шкафче и извади от чекмеджето пакет „Марлборо“, Запали цигара и се ухили на Шърли.

— Тръгваш си толкова скоро? — Сетне отметна разрешената коса от очите си и доволно засмука цигарата.

Шърли, чието бузесто лице бе станало алено, го стрелна гневно и обяви:

— Ти си боклук, да знаеш!

Дуейн й изпрати въздушна целувка.