Дейвид Балдачи - Лотарията

Лу Ан бавно се обърна с пламнали разширени очи.

Джаксън я огледа със съчувствие.

— Неизбежно е, Лу Ан. Знаеш, че казвам истината. Какво бъдеще имате при него вие двете с Лиса? А ако не е той, ще се появи друг Дуейн, после друг… Ще живееш в бедност, ще умреш в бедност, а същата съдба ще има и момиченцето ти. Нищо не може да го промени. Не е честно, разбира се, но от това не става по-малко сигурно. Хора, които не са били в твоето положение, биха казали, че е най-добре да си стегнеш багажа и да се махнеш. Да вземеш дъщеря си и да заминеш. Само че не обясняват точно как да го направиш. Откъде ще се вземат пари за автобус, за мотел, за храна? Кой ще гледа детето, докато търсиш работа, и после, като я намериш, ако това изобщо се случи? — Джаксън поклати съжалително глава, подпря с длан брадичката си и погледите им се срещнаха. — Естествено, ако желаеш, можеш да идеш в полицията. Но докато се върнеш, тук вече няма да има никой. А и смяташ ли, че там ще ти повярват? — На лицето му се появи пренебрежително изражение. — И какво ще постигнеш? Ще се лишиш от шанса на живота си. Ще пропилееш единствената си възможност да се измъкнеш. — Поклати тъжно глава, сякаш й казваше „не го прави“.

Лу Ан стисна по-здраво дръжките на сака. Възбудената Лиса се бореше да се измъкне отвътре и майка й механично я залюля напред-назад.

— Говорите за мечти, мистър Джаксън. И аз си имам своите мечти. Големи. Ама много големи.

И все пак гласът й трепереше. Лу Ан Тайлър бе кораво момиче, постигнала го бе след дълги и трудни години борба за съществуване, която не я бе довела доникъде. Ала думите на Джаксън я нараниха или по-скоро истината в тях.

— Знам, че е така. Казах, че си умна, а на тази ни среща само затвърди първоначалното ми мнение. Заслужаваш много по-добра съдба от сегашната. В живота обаче хората рядко получават онова, което заслужават. Предлагам ти начин да осъществиш големите си мечти. — И той рязко щракна с пръсти, за да подсили ефекта. — Ей така, за миг.

Видът й внезапно стана враждебен.

— Откъде да знам, че не сте от полицията и не се опитвате да ми направите клопка? Нямам намерение да ходя в затвора заради пари.

— Не е така, защото това щеше да е очевидно подвеждане и никога няма да се приеме в съда. А и защо полицията би избрала тъкмо теб за такъв невероятно сложен план?

Лу Ан се облегна на вратата. Чувстваше под роклята си как сърцето лудешки се блъска в гърдите й.

Джаксън се изправи.

— Вярно, ти не ме познаваш, но аз гледам на бизнеса си много сериозно. Никога нищо не предприемам без причина. Не бих ти губил времето заради някаква шега и за нищо на света не бих губил своето време. — В тона на Джаксън звучеше авторитетност, а очите му се взираха в Лу Ан с настойчивост, която нямаше как да се пренебрегне.

— Но защо аз? Защо от всички хора на тоя свят точно на мене се спряхте, дявол да го вземе? — почти умолително изрече тя.

— Основателен въпрос, но нямам желание да му давам отговор, а и не е наложително.

— Как е възможно да знаете, че ще спечеля? Той погледна телевизора.

— Освен ако не смяташ, че съм бил невероятен щастливец в това теглене, не би трябвало да се съмняваш в резултата.

— Ха! Точно сега се съмнявам във всичко, което чувам. Ами ако се съглася да играя и все пак не спечеля?

— Какво губиш тогава?

— Двата долара за билета, това губя! За вас може да не са много пари, но с тях се возя цяла седмица на автобуса!

Джаксън извади от джоба си четири банкноти от по един долар и й ги подаде.

— Можеш да смяташ този риск за елиминиран, а и вече имаш стопроцентова печалба отгоре.

Тя потърка парите между пръстите си.

— Искам да знам вие какво печелите от всичко това. Доста съм голяма, та да вярвам в добри феи и сбъднати пожелания, отправени към звезда. — Погледът на Лу Ан вече бе ясен и фокусиран.

— Отново добър въпрос, но става валиден само когато се съгласиш да участваш. Права си обаче, не върша всичко това от добро сърце. — Лека усмивка докосна устните му. — Това е сделка. А при всички добри сделки полза имат и двете страни. И все пак според мен ще останеш доволна от щедрите условия.

Лу Ан пъхна парите в чантата си.

— Ако искате отговора ми в тази минута, отговорът ще е твърдо и категорично „не“.

— Наясно съм, че моето предложение създава известна сложност. Ето защо ще ти дам време да помислиш над него. — Той написа на един лист номера на телефон без градски код и й го подаде. — Но не твърде много време. Тегленето на месечната лотария е след четири дни. Искам да ми отговориш до десет часа сутринта вдругиден. На този номер ще ме намериш, където и да съм.