Дейвид Балдачи - Лотарията

Докато гледаше как малката устица се отваря и мърда в съня, сърцето на Лу Ан натежа като някой от огромните тирове на паркинга пред заведението. Лиса изцяло зависеше от нея, а истината бе, че тя нямаше нищо. Всеки ден от живота си бе на стъпка от пропастта и постоянно се приближаваше към ръба. Накрая неизбежно щеше да полети надолу — бе само въпрос на време. Отново си припомни думите на Джаксън за цикъла, за майка й, за самата нея. Не й се мислеше колко много Дуейн напомня Бени Тайлър. Следващата бе Лиса — дъщеричката й, за която би убивала или би умряла, ако трябваше да я защити. Америка била пълна с възможности, всички го казваха. Просто трябвало да ги отключиш. Само че бяха забравили да направят ключ за такива като Лу Ан. Може би умишлено. Поне тя така виждаше нещата, случеше ли се да е особено потисната като сега.

Тя разтърси глава и здраво стисна длани. Тези мрачни мисли нямаше да й помогнат. Лу Ан придърпа голямата си чанта и извади отвътре бележника. Откритото в библиотеката силно я бе заинтригувало.

Шестима бяха спечелили от лотарията. Започнала бе с онези от миналата есен до настоящия момент. Записала бе имената им и данни за тях. Материалите бяха придружени със снимки на спечелилите. Усмивките им се разтягаха едва ли не върху цялата страница. В обратен ред спечелилите бяха: Джуди Дейвис, двайсет и седем годишна, на социални помощи, с три малки деца; Хърман Руди, трийсет и осем годишен, бивш шофьор на камион, инвалид от трудова злополука, натрупал огромни медицински сметки; Уонда Трип, шейсет и шест годишна, вдовица, на социална пенсия от четиристотин долара месечно; Ранди Стит, трийсет и една годишен, вдовец с малко дете, наскоро съкратен като монтьор на конвейер; Боби Джоу РеЙнълдс, трийсет и три годишна, келнерка от Ню Йорк, която след печалбата се бе отказала от мечтата си да покори Бродуей и се бе заела с живопис в Южна Франция. И накрая — Реймънд Пауъл, четирийсет и четири годишен, наскоро банкрутирал и настанил се в приют за бездомници.

Лу Ан се облегна назад. И Лу Ан Тайлър, двайсетгодишна, самотна майка, крайно бедна, необразована, без перспективи, без бъдеще. Идеално щеше да се вмести в тая група на несретници.

Беше проучила само за шест месеца назад. А колко ли още имаше? Не можеше да не признае, че като материал за репортаж бяха сензация. Бедняци в безизходица спечелват джакпота. Стари хора с ново богатство. Малки деца с внезапно блеснало светло бъдеще. Сбъдване на всичките им мечти. В мислите й изплува лицето на Джаксън. Все някой ще спечели. Защо да не си ти, Лу Ан? Спокойният му, равен тон я омагьосваше. Тия две изречения безспирно отекваха в главата й. Усети, че се плъзга по въображаем бент. Нямаше представа какво я очаква в дълбоките води долу. Неизвестното едновременно я плашеше и силно я привличаше. Погледна Лиса. Не можеше да се отърси от образа й на млада жена в караваната, около която кръжат мъже хищници.

— Какво правиш, миличка?

Лу Ан стреснато вдигна глава и се озова очи в очи с Бет. По-възрастната жена с умение крепеше пълни с храна чинии в двете си ръце.

— Нищо особено, броя си съкровищата — отвърна Лу Ан.

Бет се засмя и погледна бележника, който Лу Ай бързо затвори.

— Не забравяй незначителните хорица, когато се издигнеш, мис Лу Ан Тайлър — подхвърли тя и тръгна да сервира на нетърпеливите клиенти.

Лу Ан се усмихна притеснено.

— Няма, Бет, кълна се — промълви тя.

Беше осем сутринта на въпросния ден. Лу Ан слезе от автобуса с Лиса. Това не бе обичайната й спирка, но се намираше недалеч от караваната и тя щеше да стигне за половин час ходене пеша, което за нея не бе нищо. След дъжда небето бе яркосиньо, а земята — наситенозелена. Ята птички пееха химни в прослава на новия сезон, радостни от отминаването на още една тягостна зима. Лу Ан вървеше под наскоро изгрялото слънце и на всяка крачка срещаше свежа растителност. Обичаше този час на деня. Беше спокоен, умиротворяващ и я караше да се чувства обнадеждена.

Погледна напред към хълмистата шир, изпълнена с мрачна почит и очакване. Мина бавно под сводестия вход на гробището „Небесни поля“. Дългите й стройни крака я понесоха механично към сектор 14, парцел 21, гроб 6 — беше в сянката на туфа кучешки дрян, който скоро щеше да разцъфти в неповторими багри. Постави сака с Лиса на каменната пейка край гроба на майка си и повдигна момиченцето. Коленичи в росната трева и отмахна от бронзовата плоча няколко вейки и бучици пръст. Джой не бе живяла дълго: трийсет и седем години. Доколкото Лу Ан знаеше, за майка й това време бе и мимолетно, и цяла вечност. Годините с Бени не бяха от приятните и както Лу Ан вече твърдо вярваше, бяха ускорили заминаването й от този свят.