Джулия Барет - Дързост

Младото момиче поруменя малко от този въодушевен тон и отговори с усмивка:

— Опасявам се, че там ще намерите малко промени. Лондон, както виждам, се е променил само за две години неимоверно. Докато на село нищо не се променя, освен реколтата. Но, скъпи ми мистър Гарднър — продължи тя с тих и печален глас, — кажете ми какво се случи във вашия живот, откакто се видяхме за последен път. Моля ви, кажете ми какво става с нещастната ви сестра.

Дарси трепна от последните й думи. Пренебрежението на Джорджиана към дискретността за нейния брат бе волност, която той трудно би оправдал от страна на някой непознат. В случая, когато тя идваше от негов близък роднина, той не можеше да направи нищо. Но в приказката на момичето с усещаше такава загриженост, че тя би могла да разоръжи не само най-критично настроените, а и най-суровите съдници. Или най-вече тези, които бяха свързани с любящи братски връзки.

Мистър Гарднър съвсем не се обиди:

— Не се безпокойте, Дарси — обърна се той първо към него. — Мисис Гарднър и аз се осмеляваме да приемаме вашата сестра, както вас самия, като членове на едно семейство. Ние можем да говорим пред нея така искрено, както и пред останалите от него. Аз видях мисис Филипс вчера, мис Дарси. Благодаря ви за грижата. Здравето й е сравнително добро. Затворническата й килия е приемлива, ако не пищна и, слава богу, поне я хранят добре. А ако става дума за изгледите, какво я очаква, кой би могъл да каже. Нейното дело не се гледа в съда от седмици и Фордайс не може да направи никакви предвиждания за изхода му. Мистър Филипс все още говори за уреждане на нещата, с онзи мошеник Търнър, докато вашият брат и аз правим всичко възможно, за да го разубедим. Самата мисис Филипс, горката лейди, е в много унизително състояние. Тя да бъде лишена от свободата си, а нейният надзирател, както се оплаква сестра ми, не може да играе дори табла! Но — въздъхна мистър Гарднър, — опасявам се, че моята сестра винаги е била малко наивна, дори и нещастието й не можа да промени нейното мислене.

Не след дълго компанията се премести в трапезарията. Вечерята на мисис Гарднър бе обилна и изискана, и бе сервирана без никакво суетене. Човек би си помислил, че нейното скромно домакинство се състои от толкова готвачи, колкото са френските гастрономи в самия Пембърли. Разговорът около тази превъзходна маса не можеше да бъде друг, освен искрен. И развълнуваният възглас на мисис Гарднър дойде от само себе си:

— Трябва ни само още един човек, за да е пълно удоволствието ни. Скъпи мистър Дарси, скъпа мис Дарси, само си помислете колко радостна щеше да бъде нашата компания, ако Елизабет беше тази вечер тук.

— Твърде рядко напоследък виждаме нашата племенница — съгласи се мистър Гарднър. — Нейното щастие, както знаете, е и наше щастие, но да си призная и мисис Гарднър, и аз неведнъж тъгувахме, че тя реши да го потърси на сто и повече мили от Лондон. Миналата година мисис Гарднър легна болна от треска и тогава, ако знаехте, колко ни липсваше нашата приветлива Лизи. Когато бяхме отделени от приятната й компания, можехме да я повикаме само с една бележка и тя още същия ден пристигаше да ни види.

— Ужасен неблагодарник — разсмя се съпругата му, — това ли беше най-доброто ти предложение за Елизабет? Да ни служи като милосърдна сестра? Не — доби тя по-сериозен вид, — вие говорите просто за приятел, мистър Гарднър. Много им е добре така на мъжете, разнищвайки, както те правят, земните дела да могат да си изберат и вземат техните половинки, където и да са. Ние жените имаме нищожен избор. Цяло щастие е, ако съдбата ни запрати всред онези, които не са ни съвсем неприятни. И колко невъобразимо рядко ни се случва да срещнем единствения, чието общество ни осигурява не просто комфортни условия, а предизвиква разума ни… и колко много по-ценна е такава среща, каквато е в случая с Елизабет.

Джорджиана бе разтърсена от тези думи. Прекалено често нейният собствен живот и бе струпвал изпитания, пращайки й компания на хора като Каролайн Бингли или Ан де Бърг. И едва в последните години с появата на Елизабет тя видя, че пред нея може да се разкрие къде-къде по-добра възможност. И ето, че тук, най-после, в лицето на мисис Гарднър тя намери една дама, която отдаваше на разума такова първостепенно значение, каквото той имаше и за Елизабет.

— Искам да ви кажа — възкликна тя с пламнали очи, — че за мен хармонията на душата е по-ценна от всяко нещо в залите на замъците. Обичам онази лейди от баладите, която с радост би се простила с пухената си постеля, за да „замине с пъстрия цигански табор“, както и аз, ако намирам тяхната компания за желана.