Джулия Барет - Дързост

Моя най-обична Елизабет — започваше писмото, Сигурна съм, ти ще бъдеш учудена, че ти пиша от Лондон, имайки предвид предишното ми писмо, в което ти разказах колко добре се чувствам в Розингс. В действителност смятам, че бях прогонена от това красиво място и то не от някой друг, а от моята мила леля, която ме принуди да си тръгна. Но за това — по-късно.

Може би е най-добре, скъпа сестро, че започвам от самото начало. Моето гостуване в Кент тръгна съвсем спокойно. Веднага изпълних молбата ти и посетих твоята отдавнашна приятелка мисис Колинс. Мисля, че нейният усет и напътствията й вече са ми от много голяма полза. За нейния съпруг, твоят братовчед, не мога да кажа много, освен това, че той изглежда е голям почитател на моята леля и разцъфтява винаги, когато тя го дарява макар и с мимолетното си благоволение.

Нейно благородие, трябва да го призная, се зае много ревностно да ме обучава на правилата на добрия тон, а аз си мисля, че бях прилежна ученичка. Стараех се. Целта ми беше преди всичко да спечеля одобрението й. Но тя все не беше доволна от послушанието ми, а от време на време изглежда дори се съмняваше в него. Съжалявам я, тя би трябвало да знае, че по този начин ме наскърбява.

Няма нужда да обяснявам надълго и нашироко, но нейното безпокойство за братовчедка ми Ан бе причината да ме измъчва така. В действителност, Елизабет, леля ми ме посрещна много студено и съвсем не скри неодобрението си от приятелството ми с един човек, за когото не без основание подозирам, че тя има планове да направи свой зет. Капитан Хейууд е млад, трябва да призная, също и привлекателен. През тези седмици ние бяхме добри приятели — разхождахме се и яздехме заедно с братовчедка ми Ан. Разказите на капитана са прями и оживени, а вкусовете ни по отношение и на книгите, и на музиката са невероятно сходни. Мисля, че бихме могли да разговаряме безкрайно. В същото време Ан бе непрекъснато с нас.

Вчера сутринта имах възможност да посетя мисис Колинс и тя ми повери някои неща, които аз ни най-малко не се съмнявам, че ти знаеш много добре. Жестоко е жена като нея по неволя да се свърже за цял живот с толкова неподходящ човек. На връщане от дома на енорийския свещеник бях потънала дълбоко в размисли над онези важни неща, за които двете си приказвахме откровено — за живота и любовта, когато неочаквано срещнах капитана. Спуснах се към имението тичешком и едва не го съборих, дотолкова дълбоко се бях замислила. Той, както винаги, бе приветлив и двамата се смяхме от сърце на моето невнимание. След като ми предложи ръка, капитанът се нае да ме отведе обратно в Розингс, допускайки, както каза, че една нимфа, вглъбена в съзерцание на природата, може да успее да предизвика и земните грижи на мисис Елдридж, като я накара да изпече коронния си пай.

Точно тогава се чу шум от приближаваща карета и скоро от нея се показа леля ми. Тя се връщаше от разглеждането на някакви дела за Хънсфорд и едва ли ще мога да ти опиша, скъпа сестро, презрителното й отношение към една толкова жизнерадостна сцена.

— Вие изглеждате като дивачка, мис — каза тя с обичайната си любезност. — Не се ли погрижи Хана за прическата ви преди да излезете?

Тонът й далеч не бе приветлив. Но аз отговорих точно по противоположния маниер, любезно. „Наистина, тя среса косите ми, мадам, но се опасявам, че вятърът опропасти усилията й. Много съжалявам, че не успях да спечеля похвалата на нейно благородие из околностите на Розингс“.

Но моята мила леля не можеше да се укроти. „Една млада госпожица няма работа извън дома в този час — продължи тя. — Ан е научена да оползотворява по-добре утринните часове със заниманията си. Нея никой не може да я види да скита като циганка с разрошени коси и с кална фуста“.

Уверявам те, Елизабет, последните думи бяха повече, отколкото можех да понеса. До този момент бях самото търпение — Гризелда, но да слушам непрестанно обидните й натяквания, бе вече нетърпимо.

„Ан може и да заляга над заниманията си — отговорих аз — или в противен случай, доколкото зная, може и да заспи от скука. На мен ни най-малко не ми се отразяват по този начин. Ще се разхождам навън тогава, когато поискам.“

Не казах нищо повече от истината. Ако нейно благородие се бе въздържала повече, нямаше да бъда принудена да й възразя така. Да, тя бе повече от всякога вън от себе си.

„Твърдоглаво момиче — извика тя е пламнало от гняв лице. — Или промени тона си, или напусни Розингс незабавно“.

„С най-голямо удоволствие — беше моят отговор. — Необходимо ми е само да наредя на Хана да подготви отпътуването ми. Няма да мине и час и вие ще се уверите, че съм отпътувала. А на вас, лельо, приятен ден“.