Джулия Барет - Дързост

Монтегю Хол бе ярко осветен и препълнен с гости. Елизабет, на която й бе предложено да прекара една тиха вечер, удивено се изкачи по стълбите. На вратата портиерът обяви за пристигането й и тя поздрави домакинята с цялата любезност, на която бе способна в този миг. В залата бе нетърпимо горещо, лицата с приятелски изражения — малко. Поброди известно време между насъбралите се групички, каза, каквото трябваше и поне се успокои, че може така да прекара цялата вечер без да се натъкне на своя враг.

В гостната бяха разположени няколко игрални маси за карти и след като удовлетвори изискването на добрия тон за задължителните срещи на вечерта, тя тръгна към тях с надеждата да изтръгне малко развлечение край масата за залагания. Но още на вратата се отдръпна бързо. Сър Джефри, за щастие с гръб към нея, седеше на най-близката маса и речта му бе приковала вниманието на цялата компания. Елизабет щеше да си тръгне незабавно, но напиращата зад нея група влизащи я задържа. Независимо дали й харесваше или не, трябваше да изслуша противника си.

— Признавам си — твърдеше джентълменът, — че би ми се искало ситуацията да е по-различна. Но тъй като не е възможно да настъпи промяна, аз трябва да се държа доколкото мога на разстояние. Не мога с ясно съзнание да простя факта, че толкова благородното име на моите млади приятели е опетнено.

Не можеше и да става въпрос кого или какво има той предвид. Елизабет, след като хвърли поглед наоколо в безмълвна агония, съзря върху себе си насмешливия поглед на лейди Стантън. Прекалено смазана дори да се разплаче, тя се сбогува и си тръгна.

Не разказа на никого за случая, но продължи да страда. Единственото й утешение в Пембърли през този период дойде от съвсем неочакван човек, от мистър Джеймс Лий-Купър. След като му се довери преди известно време и той усети колко дълбоко е нейното страдание по семейството й, тревогата му за нея не се стопи. Напротив, неговата загриженост изглеждаше още по-голяма.

— Мъчно ми е да видя, мадам — започна той разговора си с нея на следващата сутрин, — че обикновено доброто ви настроение продължава да е помрачено. Няма ли сила поне новородената ви племенница да го подобри?

— Не изцяло — отговори Елизабет, усмихвайки се против волята си. — Тя може и да е най-прекрасното дете… не, тя без съмнение е най-прекрасното дете… но (не изпускайте и дума за това пред сестра ми или зет ми), дори нейните усмивки не са в състояние да накарат съседите да млъкнат.

— О, скъпа госпожо, моля ви, успокойте се. Ако можехте да видите в каква унизителна светлина се разкриват нашите най-прочути фамилии пред погледа на един скромен архитект, колко по-малко внимание щяхте да обръщате на тяхното неодобрение. Самата лейди Стантън, в чийто дом проектирах тавана преди няколко години, ми даде възможност да разбера с колко такт трябва да действам, за да отклоня чудатите й идеи. Това изящно творение, например — посочи той портрета на Джорджиана Дарси над камината, — тя би окачила в някой тъмен ъгъл, а на негово място би поставила своя любим кон, както е изрисуван от мистър Стабс, чиито платна, според нейната преценка, са ненадминати. А какъв портрет е този! По какъв неповторим начин е уловил сър Хенри Рийбърн сиянието в очите на мис Дарси.

Лий-Купър се умълча. Изглеждаше успокоен от приятната обстановка, както и от това, че постави на мястото им с неласкавата си оценка най-изтъкнатите английски семейства заради липсата у тях на всякакъв естетически вкус. Той остана известно време загледан в портрета. Наблюдавайки го така погълнат от образа на Джорджиана, мисис Дарси изведнъж бе осенена от мисъл, която само допреди минути би отхвърлила като невероятна. Младият архитект през последните дни започна да задава ни в клин, ни в ръкав много и странни въпроси за сестрата на съпруга й — за нейното детство, за предпочитанията й по отношение на книгите, кои са любимите й места за разходка. Дори взе нетърпеливо да подпитва кога ще се върне Джорджиана от Розингс. И макар че самият той имаше работа в Лондон, Елизабет знаеше добре това, все отлагаше заминаването си по една или друга причина в продължение на повече от две седмици. Нямаше съмнение в неговите чувства към младата й зълва, Елизабет беше вече сигурна, че той я обича.

Колкото повече мисис Дарси разсъждаваше над откритието си, толкова повече я обземаха тревожни предчувствия. Наистина мистър Лий-Купър притежаваше превъзходни качества, непоколебим характер и остър ум. На неговата възраст той вече си бе създал изключително име в артистичния свят. Самата Елизабет го преценяваше като превъзходна партия. Но семейство Дарси винаги щеше да си остане семейство Дарси, Пембърли, както знаеше прекалено добре, се открояваше над всички останали имения в Англия. Един архитект, колкото и гениален да бе в професията си, за тях, дори и в новия век, си оставаш един търговец. Колкото и да й се искаше да окуражи младия си приятел, тя не би се решила да му вдъхне надежди, които можеха да завършат с горчиво разочарование. Добре беше все пак, че Пембърли нямаше да вижда няколко седмици Джорджиана, както се разбираше от писмото й, пристигнало тази сутрин.