Джулия Барет - Дързост

Мистър Колинс не можеше да чака и миг повече и нетърпеливо ги прекъсна:

— Любов моя — разклати той звънеца, когато жена му произнасяше последните си думи, — ние сме ужасно небрежни. Необходимо е също така да покажем на мис Дарси нашия собствен син. Мис Дарси, трябва да се приготвите за среща с последния наследник на Лонгборн.

Скоро след позвъняването на прага чевръсто се появи детегледачката с родения с късмет малчуган на ръце. Детето беше на година и три месеца и бе отрязало главата на баща си — чак до сходната прическа, така че не можеше да има съмнение в добрия му произход.

Момченцето с отварянето на вратата потърси незабавно майка си, но мистър Колинс го взе и започна да го люлее:

— Малкият Уилям, както мога напълно да ви уверя, мис Дарси, е надарен с изключителни качества, които са много обещаващи. Вашата преценка не е ли същата, скъпа моя Шарлот? Той вече се откроява със своята интелигентност. Забележете само как гука по посока на мис Дарси — вече осъзнава каква чест е нейната поява в нашето жилище. Истински Колинс от главата до петите.

Преподобният продължи в този дух, докато дори и гордата майка на детето се видя принудена да се възпротиви:

— Мистър Колинс, вие със сигурност ще заставите мис Дарси да си отиде, ако продължавате да говорите така — после се обърна към Джорджиана и добави меко: — Моля ви, да простите излиянията на един безумно любящ баща. Малкият Уилям е неговата радост.

Джорджиана побърза да успокои майката и да изрази възхищението си от сина им. Както и без особено разочарование да отбележи, че трябва незабавно да си тръгва, ако иска да стигне в Розингс преди да се стъмни.

По пътя към Розингс мислите на Джорджиана бяха заети с новите й познати. Онова, което свързваше енорийския свещеник на Хънсфорд и съпругата му, според нея не можеше да се нарече щастие. То не беше и приятелство. Унинието на мисис Колинс, нейното напрежение в присъствието на съпруга й говореха не за обвързана с обич двойка, а по-скоро за примирение с този брак и с невъзможността в него да бъде променено каквото и да било. Той бе дотолкова завладян от собствените си умения в градинарството и от потомъка си, че дори не обръщаше внимание на съпругата си, докато тя — жена с качества — в най-добрия случай трябваше да използва голяма част от енергията си, за да му спести откритото си презрение.

Докато в Пембърли Джорджиана всеки ден наблюдаваше точно обратната на тази картина. Елизабет и брат й, дори и когато спореха, никога не стигаха до разногласия. Нямаше съмнение в тяхната нежна привързаност един към друг, която се проявяваше най-добре в случаите, когато помежду им наглед се прокрадваше незачитане. Джорджиана отначало се тревожеше от тези ситуации, но после можа да ги прецени с мъдростта на вече зрелите си години, като израз на най-нежна дружба. Тяхната връзка беше наистина щастлива.

Но като си помислеше, в цяла Англия можеха да се намерят малко хора, които дръзваха да се мерят с Фицуилям Дарси. За младите в Дарбишър имаше малко романтични развлечения, освен приказките за игра на карти и пирове по време на лов. Един Хари Мидълтън или Робърт Стентън не представляваха нищо, ако ставаше дума за съперничество с джентълмен като нейния брат. Но и той имаше невероятен късмет, защото бе намерил жена, която, макар и с неголямо състояние, във всяко друго отношение нямаше равна на себе си. Докато единственият опит на Джорджиана да се осмели да погледне извън рамките на обществото, което тя познаваше най-добре, бе завършил почти катастрофално и тя все още потреперваше при спомена за него. Дарси бе намерил своята равностойна половинка. Къде ли можеше да бъде подходящият кандидат за Джорджиана?

Вървейки в прохладната вечер обзета от тези мисли, тя все повече се изпълваше с решимост. Уютен дом и високо положение в обществото можеха да съблазнят една Шарлот Колинс, така че да пренебрегне всякакво удовлетворение, но Джорджиана никога не би паднала толкова ниско. Тя възлагаше най-големите си надежди на съпружеството. И ако се окажеше, че те не могат да се оправдаят, в никакъв случай нямаше да се омъжи. Нека целият свят да приказва каквото иска, тя, една Дарси, още повече една Дарси, която живееше във второто десетилетие на новия век, намираше за по-добре да остане сама. Вярно беше и това, че капитан Хейууд предизвика интереса й, но храбрият капитан трябваше непременно да покаже изключителни качества, за да спечели по-специалната й оценка.