Джулия Барет - Дързост

— Тогава той според мен е мошеник.

— Що се отнася до това — намеси се мисис Гарднър, — признавам, че съм стъписана. Мистър Гарднър и аз посетихме Лондон малко преди Коледа. Тогава мисис Бенет и аз пазарувахме в магазина и аз се учудих, че на Търнър изобщо му стига акъла как да отреже една панделка, още по-малко да измисли план за изнудване. В случая трябва да има нещо повече, вероятно е замесен и съучастник.

Мистър Гарднър не можа да удържи смеха си:

— Любов моя, любов моя, как само вие жените подхранвате своите фантазии с небивалици. И откъде ти хрумна тази идея за съучастничество? От „Мистериите на Адолфо“ или от „Замъкът на Отранто“?

Мисис Гарднър щеше да отговори, че споровете относно сегашната мода в романите е еднакво развлечение и за двамата, но се намеси Дарси:

— Дори и така да е, положението на мисис Филипс си остава печално. Едва ли има нужда да споменавам, че… за да се запази честта на семейството… тази сума трябва да бъде набавена. Но въпросът не е там: ние не можем, нещо повече — няма да отстъпим пред мошеничество като това. След като вашата сестра е невинна, справедливостта изисква тя да бъде спасена.

— Аз съм изцяло на вашето мнение, сър — съгласи се мистър Гарднър. Мистър Филипс не бива да плаща за престъпление, което неговата жена не е извършила. Справедливостта не може да бъде разменена за дребни грошове — но после добави с въздишка: — Да се надяваме само, че цената, която моята сестра вече плаща, не е по-скъпа от парите.

Имайки предвид тревогите на Елизабет за леля й, на следващата сутрин, когато седна да й напише писмо, мистър Дарси внимаваше да не спомене или намекне нищо за страховете на мистър Гарднър. Но жена му много лесно прочете между престорено веселите редове истинските му лоши предчувствия.

Последните дни преминаха за Елизабет кошмарно. Докато съпругът й го нямаше, тя изведнъж се оказа в центъра на вниманието на съседите, за да понася отново и отново без ничия подкрепа бремето на тяхното съчувствие. Особено мисис Монтегю бе загрижена до отчаяние за бъдещето на семейство Бенет; лейди Стентън, точно обратното, без никакви задръжки добавяше, че няма да се учуди от избухването на скандал, имайки предвид миналото на семейството; сър Едуард Стентън, практичен както винаги, доброжелателно посъветва мисис Дарси, незабавно да се разграничи от всякакви връзки с така злочестите си роднини.

Колкото до сър Джефри, той не пророни и дума за инцидента, въпреки терзанията на Елизабет, неговото мълчание продължаваше. Не получаваше никаква помощ и от другата страна, от нейните роднини. Джейн в последно време не се чувстваше добре, а и майка й не можеше да помогне много за щастливото раждане на наследника на Пелам. Кити и Мери оставаха все така непроменени и най-доброто, което можеше да се каже за Лидия и съпруга й бе, че си заминаха. Джорджиана подкрепяше горещо Елизабет, но тъй като нейната преданост се проявяваше прекалено горещо в неучтивото й отношение към съседите, ползата от тази помощ бе спорна. В крайна сметка Елизабет се чувстваше напълно самотна.

Докато четеше писмото на съпруга си, тя не можа да сдържи сълзите си. Останала в случая за радост сама в гостната, за няколко минути тя даде воля на чувствата си. Нямаше ли край на нещастията, които нейното семейство преживяваше?

Точно в този миг дочу потропване по вратата. Тя вдигна глава и моментално започна да бърше сълзите си и да оправя лицето си. Но се появи не някой от слугите, а архитектът Джеймс Лий-Купър.

Младият мъж, когато забеляза състоянието й, се поколеба на прага, чудейки се дали да влезе, но тревогата надделя колебанието му и той се упъти към Елизабет.

— На вас ви е лошо — каза той загрижено. — Позволете ми да извикам прислужницата ви. Бихте ли изпили чаша вино? Или — той внезапно се отдръпна сепнат, — може би ви преча?

— Точно обратното, моля ви останете за малко — отговори Елизабет. — Не ми е зле, благодаря. Но за вас сигурно едва ли е тайна, че моето семейство има неприятности. Току-що получих писмо от мистър Дарси и неговите известия съвсем не са радостни.

Дали мистър Лий-Купър бе научил за нещастието или не по изражението му не можеше да се разбере. Той продължи да я разпитва за състоянието й:

— Сигурна ли сте, че сте добре? — въпросът му беше настойчив. — Изглеждате толкова бледа.

— Напълно съм сигурна — тя беше благодарна да срещне най-после истинска топлота и сълзите й потекоха отново.