Джулия Барет - Дързост

Досега целият район бе разбрал за последното нещастие на семейство Бенет, то повече не можеше да бъде държано в тайна, също както промяната в правителството или появата на ново котило от породистата кучка пойнтер на Франк Мидълтън. Дискретността в обществото е несъмнен идеал, но все пак като всички наши най-добри желания, си остава неизменно в сферата на въображението.

Елизабет Дарси, знаейки всичко това, гледаше на бала с по-малко оптимизъм, отколкото нейната сестра Джейн. Минаха доста дни, откакто сър Джефри Портланд посети Пембърли, а надменното му сбогуване все още я гнетеше. Самият мистър Дарси не пророни и дума за случилото се, но тя бе сигурна, че и той се чувства потиснат, че изживява мъчително всичко това. Затова сегашната среща със сър Джефри, при това под изпитателните погледи на съседите, щеше да я изпълни с още по-голямо униние.

Чувствата, обзели Джорджиана Дарси, бяха съвсем други. Когато й съобщиха за бала, тя не можеше да не го приветства — и заради похвалното предизвикателство към злощастията на семейството, и най-вече поради свои лични съображения. Тревожната мисъл, която я споходи миналата сутрин в Пелам Хол, не я оставяше намира. Не й помогнаха дори най-сигурните средства срещу безсънието през нощта, както на сутринта не я ободри и обичайното й занимание — четенето. Знаеше добре, че не бива да се влюбва. И все пак образът на капитана, вниманието му към нея и това, че той я избави от нахалните попълзновения на лейтенант Уикъм, изникваха отново и отново в съзнанието й.

Всяка чувствителна млада дама избягва прекалено горещите сърдечни взаимоотношения, но Джорджиана трябваше да разбере дали самата тя не търси това опасно състояние. Ситуацията изискваше от нея в най-скоро време поне да прецени дали е вярно предположението й. Срещата с капитана на балния подиум трябваше да отговори на въпроса доколко дълбоко са я завладели чувствата към него, затова тя очакваше предстоящия бал с нетърпение. Когато той най-после дойде, нейната възбуда бе толкова голяма, че дори Кити, заета единствено със себе си, наруши обичайното си безразличие към околните, за да отбележи:

— Малко странно е как розовият цвят на една рокля може да хвърля отблясъци дори по необикновено бледо лице като вашето, мис Дарси. И аз имах такава рокля в същия нюанс, тя предизвикваше истинска сензация всред офицерите от шир, когато я носих за последен път. Не беше ли така, Мери? — погледна тя бегло сестра си, без да очаква отговор.

Но отговор дойде, този път от Елизабет:

— Ти се обръщаш към Мери — заговори тя смеейки се, — а тя едва ли може да различи една розова рокля от покривка за маса в същия, цвят. Ако за разнообразие беше попитала за мнението на по-голямата си сестра, аз щях да ти дам компетентен и задоволителен отговор, че и двете рокли ви стоят чудесно. Но, уви, щастливата възможност е отлетяла завинаги.

Нито за миг Елизабет не би позволила на хората край себе си да заподозрат колко й е тежко на душата. Наистина й се чувстваше зле и товарът на болката все повече я смазваше, откакто и съпругът й, и баща й заминаха за Лондон да търсят справедливо решение по обвинението на леля й Филипс. След тях семейството им остана беззащитно под нехайния поглед на лейтенант Уикъм и покровителството на мистър Бингли. Но както винаги в нея надделя упорството, което не й разрешаваше да се поддаде на страха. Можеше ли да допусне така събралата се компания да я уплаши или смути, особено след като мистър Дарси бе далеч от дома си? Представата за нейния собствен жалък вид в това обкръжение бе достатъчно, за да засегне себелюбието и упорството й да не се поддава на мъката. Да става каквото ще, реши тя категорично, никой не бива да вижда нейните страдания.

Джорджиана се зарадва на топлия поглед на снаха си. Липсваше й някак си хуморът на Елизабет по пътя от Пембърли дотук, но сега виждаше, че той се е възвърнал отново и мисис Дарси изглеждаше доста по-спокойна, имайки предвид обзелите я тревоги. Джорджиана огледа залата. В следващия миг сърцето й се взриви при вида на капитан Хейууд, в компанията на леля й Катрин, на сър Джефри и на братовчедка й Ан. Той я видя и се спусна направо към нея, но преди да успее да направи няколко крачки мис Каролайн Бингли застана на пътя му, като веднага привлече вниманието му с необичайно въодушевените си приказки.

Капитанът се спря и скоро лицето и жестовете му добиха същия оживен израз като на събеседницата му. Вежливостта изискваше да остане с мис Бингли. Примирена, Джорджиана се обърна към своята компания.