Джулия Барет - Дързост

Джорджиана бе безкрайно благодарна на капитана за това, че я спаси. Искаше й се да изрази своята признателност още докато вървяха със слугата:

— Капитан Хейууд, неоценимата ви помощ ме прави ваша длъжница. Макар и никога да не съм искала да проявявам пренебрежение към когото и да е от семейството на моята снаха, признавам си, че ми се искаше да се освободя от тях точно в този миг и безкрайно ви благодаря за вниманието.

— За мен е удоволствие да ви служа — отговори той. — Но вие треперите, хайде да отидем направо в гостната без повече излишни приказки.

В тези минути на загриженост към нея той придобиваше в очите на Джорджиана още по-героичен вид. Колко бърза бе реакцията му, колко добре я разбра — двамата нямаха нужда да си обясняват с думи ситуацията. Това само по себе й говореше за чувствителност, която пронизваше нейната решимост да не се привързва към никого, да не отдава сърцето си на никого. Самообладанието на Хейууд, неговата елегантна реч, изрядното му поведение го бяха представили вече като мъж, който притежава най-изискани качества. Но в нежното му внимание тази сутрин имаше нещо повече — рицарско поведение, което й вдъхваше още по-голямо уважение към капитана.

Елизабет и Джейн, виждайки Джорджиана, водена от двама мъже, безсилна и бледа, се спуснаха веднага да я настанят да седне и останаха край нея, докато се съвземе.

— Скъпа сестро, какво се случи? — попита след няколко минути Елизабет. — Съвсем си пребледняла. Не е ли така, госпожо? — обърна се тя към мисис Бенет.

В този момент обявиха за пристигането на новите гости и причината за припадъка на Джорджиана повече не беше тайна. Поне за мисис Дарси.

— Скъпа моя — пое нещата изцяло в свои ръце тя, — мисля, че трябва да бъдеш настанена съвсем близо до огъня, за да се почувстваш по-добре. Шумът и суетата в стаята могат само повече да те безпокоят.

Елизабет се постара да намери най-отдалечения и най-близо прозореца кът в обширната гостна, така че мис Дарси бързо се усамоти от голямата компания.

Капитан Хейууд нямаше желание да я изостави и остана да й прави компания. Така се оформиха две групи — докато семейство Бенет бе заето да обсъжда своята мъка, капитанът се стараеше да въвлече Джорджиана в леки, безгрижни разговори, за да подобри настроението й.

Мистър и мисис Уикъм се настаниха и включиха в разговорите с увереност, която бе породена у тях без съмнение от мисълта, че са добре дошли. Не можеше и да бъде иначе, защото мисис Бенет изрази спонтанно възторга си от тяхното влизане в салона. А мистър Бенет, макар видът му да бе сериозен, все пак прикри чувствата си с учтиво държание — напълно достатъчно, за да подлъже двама души с толкова ограничена чувствителност. От погледа на Елизабет не убягна, че мисис Уикъм си оставаше все същата млада дама — щастливо недокосната нито от времето, нито от проницателност и вкус. Тя обикаляше шумно стаята, приветстваше гостите, смееше се, изискваше комплименти. Не е ли напълняла Джейн? А не е ли станал папа важен? И не е ли забавно, че Кити и Мери са останали все още неомъжени, докато тя бе почтена омъжена жена повече от една година?

Елизабет понечи да отвърне очи с възмущение, но в последния миг улови погледа на Каролайн Бингли и изражението, което прочете в тях, незабавно насочи вниманието й отново към Лидия. Тя погледна изразително сестра си, надявайки се, че след като не можа да отведе разговора в по-разумно русло, поне ще възпре потока си от думи, но тогава своята лепта внесе и мисис Бенет:

— О, мое най-скъпо дете, какво по-голямо щастие от това да видя всичките си дъщери заедно, най-вече сега. Прескъпа ми, Лидия, ти чу ли за нашето нещастие?

— Боже, мамо, да. Кити ми каза всичко във вестибюла. Тази е най-лошата новина. Аз бях така сломена, едва не припаднах — и на секундата се обърна към Джейн с най-игривата си интонация: — Каква хубава рокля, кълна се! А не ти ли харесва моята? Виж дантелата отгоре й… моят скъп Уикъм ми я донесе от Лондон.

— Дантела — простена мисис Бенет. — За дантела ли ми говориш? Не забравяй, че една дантела доведе леля ти Филипс до това окаяно състояние. Една дантела, мои мили момичета, ще погуби нашето семейство — и от очите й рукна порой от сълзи.

— Скъпата леля Филипс — добави Уикъм. — Как ми се свива сърцето, като си помисля, че е в затвора в Хардфорд. Разобличена в кражба! Чувал съм, че когато възрастта на жените напредне, тяхното поведение нерядко става странно, дори ексцентрично. Горката скъпа лейди — въздъхна той и се извърна, за да се порадва на гланца на ботушите си, отразени в далечното огледало.