Пол Андерсън - Патрул във времето

Еверард също се надигна, прегърна я нежно и я остави да си поплаче. Не предполагаше, че тази история ще му подейства по такъв начин. Чувстваше се ужасно. А и присъствието на Синтия… вярно, напоследък все по-рядко си мислеше за нея (не повече от десетина пъти на ден), но близостта й пробуждаше в душата му стара, мъчителна болка.

— Защо не се върнат в нашето минало? — хлипаше тя. — Какво им пречи да скочат само седмица назад и да го предупредят, че не бива да заминава? Нищо повече не искам от тях! Що за чудовища са измислили тази забрана?

— Не са чудовища, а най-обикновени хора — постара се да говори разумно Еверард. — Ако всички започнем да се връщаме и да преправяме личното си минало, скоро така ще се оплетем, че просто ще престанем да съществуваме.

— Поне едно изключение за милион години! Какво толкова? Защо не го направят?

Еверард мълчеше. Знаеше, че изключения няма и не може да има. Включително и за Кейт Денисън. Патрулните не са богоизбрани, те също са длъжни да спазват законите. Ако някой от тях загине, просто вдигат тост в негова памет и дори не помислят да се върнат в миналото, за да го зърнат докато е жив още веднъж.

Синтия се отдръпна от него, взе чашата и я пресуши на един дъх.

— Извинявай — каза тя, извади кърпичка и изтри сълзите си. — Не очаквах, че ще се разплача.

— Няма нищо — той се загледа смутено в пода.

— Мислех дали ще се съгласиш да помогнеш на Кейт. Другите се отказаха, но ти си му приятел.

При такава молба друг изход нямаше.

— Бих могъл — промърмори той. — Но едва ли ще се получи нещо. Ако се съди по хрониките, дори и да се захвана ще претърпя неуспех. Никой няма да ми позволи да внасям корекции в пространствено-времевите линии. Дори от такъв незабележим характер.

— Кейт не е незабележим — укори го тя.

— Така е, Син. И ти не си единствената жена, която го мисли. Впрочем, ти също си специална.

Тя впи поглед в лицето му и за миг застина неподвижно. След това прошепна.

— Менс, прощавай. Просто не съобразих… Мислех, че след като е изминало толкова много време, то ти… ти си ме…

— За какво говориш?

— Смятах, че специалистите от отдела по психология биха могли да ти помогнат. Искам да кажа, след като са могли да направят така, че и да искаме да не можем да говорим пред непосветени за съществуването на Патрула, защо да не сторят същото и с теб, да забравиш…

— Стига — прекъсна я рязко глас Еверард. След като подъвка известно време мундщука на лулата, продължи — Добре де, имам някои идеи, които сигурно никой да не е проверявал. Ако въобще Кейт може да бъде спасен, ти ще узнаеш за това още утре.

— Менс, не можеш ли да ме прехвърлиш веднага? Тя отново започна да трепери.

— Мога, но няма да го направя. Сега ще те откарам у вас и ще изчакам, докато си изпиеш приспивателното. А след това ще се върна тук и ще обмисля положението. — На устните му се изписа вяло подобие на усмивка. — Престани да се цъклиш. Казах ти, че трябва да помисля.

— Менс…

Ръката й обхвана неговата.

Той почувства внезапна надежда и се прокле за слабостта си.

В късната есен на 542 година преди Новата ера самотен конник се спусна от планината и навлезе в долината на река Кер. Яздеше породист млад жребец, доста по-едър от местната порода ездитни коне, и само заради това на всяко друго място би привлякъл вниманието на разбойниците. Но Великия Цар поддържаше такъв ред във владенията си, че, както казваха мъдреците, дори девствена мома с торба злато би могла да пресече необезпокоявана надлъж Персия. Това бе една от причините Менс Еверард да избере за крайна точка на темпоралния си скок този период — шестнайсет години след пристигането на Кейт Денисън.

На второ място, беше необходимо да се озове в момент, когато всяко възможно вълнение, предизвикано от появата на темпоралния пътешественик в 558 година, отдавна да се е уталожило. Каквато и да е била съдбата на Кейт, към целта трябваше да се подходи отдалеч. И без това директните действия не бяха дали резултат.

И накрая, по данни на Ахеменидското регионално темпорално управление, през есента на 542 година започва първият период на относително спокойствие — времето, когато бе изчезнал Денисън. Периодът от 558-ма до 553-та е известен като неспокоен — персийският цар Аншана Куруш (познат в историята като Кайхошру и Кир) все по-трудно постига за разбирателство с по-могъщия си повелител — мидийския цар Астиаг. Той вдига въстание, но тригодишната гражданска война стопява силите на империята и персите в крайна сметка побеждават северните си съседи. Но Кир не успял да се порадва на триумфа си — налага му се да потушава въстанието на своите съперници и същевременно да отблъсква нашествията на туранците. Необходими са му четири години, за да надвие враговете си и да разшири границите на владенията си на изток. Това пък обезпокоява владетелите на съседните царства: Вавилон, Египет, Лидия и Спарта създават антиперсийска коалиция, и в 546 година войските им нахлуват в Персия. Лидийците са разбити и покорени, но скоро след това отново въстават. По същото време непокорните гръцки колонии Йония, Кария и Ликия напомнят за силата си. Наместниците на Кир се занимават с всичко това на запад, а той самият е принуден да воюва с дивите чергарски племена от изток, които заплашват градовете му.