Пол Андерсън - Патрул във времето

— Налей ми нещо, Менс. — Тя се опита да заговори спокойно, но очевидно не й се отдаваше да овладее гласа си. — Само че по-бързо.

— Веднага.

Той стисна зъби и й помогна да си свали шлифера. Синтия затвори вратата и приседна на модния шведски диван, също толкова красив, колкото оръжията над барчето. С треперещи пръсти извади от чантата си пакет цигари и запали. Известно време двамата избягваха да се поглеждат.

— Още ли пиеш ирландско уиски? — попита накрая той.

Стори му се, че думите идват някъде отдалеч, а тялото му се движеше непохватно между мебелите и подредените на масата бутилки — изглежда, е забравил всичко, на което го е учил Патрулът.

— Да — кимна тя. — Спомняш си, значи.

В настъпилата тишина запалката й щракна оглушително.

— Само няколко месеца минаха — каза той, но не знаеше как да продължи:

— Обективно време. Без прекъсвания, най-обикновени денонощия от двайсет и четири часа. — Тя пусна облаче дим и го погледна втренчено. — Но за мен бяха много повече. Не съм мърдала оттук от деня на сватбата. Осем месеца и половина лично, биологично време — от деня, когато двамата с Кейт… Колко време е изминало за теб, Менс? Колко години си преживял, колко епохи си посетил, откакто беше шафер на нашата сватба?

Имаше висок, тънък и, вероятно по тази причина, почти безизразен глас — единственият й недостатък, според Еверард, ако не се броеше дребния й ръст. Изведнъж Менс почувства, че тя с мъка сдържа сълзите си. Подаде й чашата.

— До дъно.

Тя гаврътна послушно уискито и едва забележимо потрепери. Еверард отново й напълни чашата, а след това най-сетне отпи от своята. После приближи фотьойла до дивана, настани се, извади малката лула и се зае да я тъпче с тютюн. Ръцете му леко трепереха, но той се надяваше тя да не забележи. Възхищаваше се на тактичността й — вместо да изстреля всичко веднага, изчакваше, докато и двамата се успокоят.

Едва сега събра смелост да я погледне открито. Въпреки ръста фигурата й беше безупречна, а черната рокля само подчертаваше примамливо формите й. Златистите й коси се спускаха свободно до раменете, изпод извитите като дъги вежди искряха големи сини очи, а устните й, както винаги, бяха леко разтворени.

Еверард бавно подръпваше от лулата.

— Е, добре, Син — рече той. — Казвай, какво е станало?

Тя трепна и произнесе с мъка:

— Кейт изчезна.

— Какво? — Еверард се изправи във фотьойла. — При изпълнение на задача?

— Да. Как иначе? Замина за Древна Персия и не се върна. Това стана преди няколко седмици.

Синтия постави чашата до себе си на дивана и сплете пръсти.

— Патрулът, естествено, проведе щателно разследване. Едва днес научих резултатите. Не са успели да го открият. Дори не знаят какво е станало с него.

— Ама че тъпанари — прошепна Еверард.

— Кейт винаги… винаги те е смятал за най-добрия си приятел — трескаво заговори тя. — Понятие нямаш, колко често сме говорили за теб. Наистина, Менс. Зная, че рядко се срещахме, но ти все беше на път…

— Разбира се — прекъсна я той. — Да не смяташ, че още съм в пубертета? Имах работа. И после, в края на краищата, вие сте младоженци.

„Запознах ви на Хаваите в една лунна нощ, край вулкана Мауна Лоа. В Патрула никой не обръща внимание на разликата в чина и положението. Нямаше нищо странно младата випускница на Академията Синтия Канингъм, работеща като най-обикновена секретарка в собствената си епоха, да се среща в извънработно време със заслужилия ветеран… тоест с мен… стига това да не пречи на работата. А защо той да не използва своя опит и необходимите костюми и да я заведе на танци във Виена по времето на Щраус? Или в лондонския Шекспиров театър, в уютните барове на стария Ню Йорк? А може би на слънчевите хавайски плажове, където първите хора, с грубо издялани канута, ще се появят едва след хиляда години? И нищо лошо няма, ако в приятното забавление се включи неговият най-добър приятел от Патрула. Само дето после той му отнема любимата и двамата се женят. Край на историята!“

Еверард поднесе клечка към угасналата лула. Изчака лицето му да се скрие в облак тютюнев дим и произнесе:

— Започни отначало. Не съм те виждал цели две години по моето биологично време и не съм в течение на нещата, с които се е занимавал Кейт.

— Толкова много? — учуди се тя. — Значи дори отпуските не си прекарвал в нашето десетилетие? А толкова искахме да те видим.

— Престани да се извиняваш — тросна се той. — Ако исках, сам щях да дойда.