Зигфрид Шнабл - Мъжът и жената интимно (Проблеми на нормалния и смутения полов живот)

Колкото по-дълга става поредицата на преживените неуспехи, толкова по-рано настъпват и по-сигурно действуват гореспоменатите опасения и размисли за предстоящия акт; вместо да го очаква безгрижно, човек вече се страхува от него. В крайна сметка благодарение на тях гениталната възбуда угасва или изобщо не се явява. Някои мъже не успяват предимно тогава, когато последното успешно сношение е било по-отдавна; те мислят, че непременно трябва пак да „предложат нещо“ на жената. Същите мъже обаче могат за известно време да се сношават почти всеки ден с повишаваща се увереност, ако не вземат толкова сериозно риска от неуспех; те даже смятат, че сега могат да си позволят и някой неуспех. Успешният акт стимулира и честа води след себе си редица други успехи. Но само един-единствен неуспех може така да обезсърчи, че да повлече след себе си цяла серия от провали.

Предстоящият полов акт обременява импотентния по същия начин както един решаващ изпит. Лесно разбираемо е, че поради тези страхове естественото желание пресъхва изцяло. Така след дълговременна импотентност у много мъже угасва и влечението, което в началото на психогенното смущение е запазено. Потискащите фактори все повече и повече изместват възбуждащите. Всичко тревожи импотентния така интензивно, че той загубва способността да откликва на прелестта на партньорката си и вместо това следи загрижено онова, което става с половия му орган.

Еротичната поезия се загубва. Вместо да излее, да отдаде себе си и да се наслади на многообразните варианти на любовната игра, той се бори трескаво за коитус на всяка цена. Колкото по-настойчиво импотентният иска да го постигне, толкова по-сигурно това не му се удава. Резултатът е депресия, примирение, чувство за малоценност, а те са предпоставки за по-нататъшни неуспехи. Такива мъже идват в брачната консултация съвсем отчаяни. С течение на времето много от тях стават покорни, податливи, прекомерно старателни и загрижени, като че ли искат да обезщетят жените за половото удовлетворение, което не могат да им дадат. Някои жени наистина компенсират принудителното отричане от полово задоволяване с властолюбие и потискане на мъжа. Влошаването на отношенията между съпрузите е по-често следствие, отколкото причина за импотентността.

Нощните мъчения около едно действие, което има връзка с еротиката само доколкото е предизвикано от спонтанно влечение, в много бракове се превръща действително в страшна драма. Тя без съмнение постепенно умъртвява телесните и душевни любовни пориви у жената, превръща ги в отвращение и в последна сметка може да доведе до аноргазмия.

Току-що се запознахме с типичния модел на възникването и фиксацията на смущенията в ерекцията и нейните последствия за партньорството. Ето че възникват и други въпроси: Преди да се появи страхът на очакването, трябва да са се случили един или няколко неуспеха. На какво се дължи това? Не всеки мъж реагира толкова сериозно на случайния неуспех. Как да си обясним такова поведение при някои мъже?

Без съмнение тук се касае за много сложен комплекс от причини и следствия, които пък могат да станат причина за понататъшни затруднения. Освен това трябва да се вземат под внимание и непосредствените поводи. Тях импотентният осъзнава най-често, тъй като те са свързани пряко с неуспеха (външни отклоняващи влияния, неудобно легло, позив за отиване по малка или голяма нужда, студ, преумора, яд, скарване преди акта, обида, морални скрупули, житейски грижи или просто липса на желание в момента). Когато такива и други причини много често и много лесно осуетяват половото сношение, това означава, че зад тях са скрити други, не толкова повърхностни и по-малко осъзнати фактори. Пациентът мисли най-напред за органични страдания и лекарят ще се опита да ги открие или изключи. (По-късно ще споменем някои по-важни болести, свързани със смущения в ерекцията.) Самото им наличие обаче трябва да се счита за истинска причина само тогава, когато патофизиологията на основното заболяване обяснява пряко импотентността. Констатацията, че се е появила по време на телесно заболяване или след него, е недостатъчна за тази цел. В много случаи импотентността се свързва психогенно със заболяването. Мъжът забелязва загубата на либидо и потентност, става несигурен и поради това коитусът не му се удава и по-нататък. Той мисли, че болестта го е направила импотентен. Обективно погледнато, тя е само повод. По-нататъшното съществуване на смущението, след като болестта е била излекувана, се дължи на погрешна психическа нагласа, а не на отминалото заболяване. В същност според единодушното мнение на всички специалисти органично обусловени са само от два до десет процента от случаите на импотентност. Броят на мъжете, които считат смущенията си за причинени от телесно заболяване, е обратно пропорционален на действителното разпространение на органичните сексуални смущения.