Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Някъде много, много далеч, на другия край на прерията заблестя светлинка. Зарадвах се, че полетът ми свършва. А какво ще се случи по-нататък, не е толкова важно. Стига вече психически анализи и размишления.

Ето го и Силоам — обикновени улици, обикновени дворове и къщи. Под главната аеролиния, близо до чертите на града има надпис: „Население 5240 души“. Друг плакат съобщава, че членовете на Клуба на лъвовете се срещат в ресторант „Горещият котел“. В градчето имаше две-три дребни предприятия, кметство, начално и средно училище, пожарна команда, доста мръсничък парк, хотел и повече колонки за зареждане, отколкото е необходимо. В търговската част бяха разположени универсални магазини, едно-две кафенета, банка, хирургическа клиника, зъболекарски кабинети, аптека… Всичко, както навсякъде в Америка.

Тази невзрачност подчертаваше колко чужда е вярата на всичко останало. Макар че наближаваше полунощ, градът беше пуст като гробище. Улиците празни, никой не се разхожда, няма млади двойки. Тук-там се забелязваха полицейски метли. И само един човек, загърнат в пелерина и с качулка на главата, бавно крачеше по улицата. Къщите бяха оградени една от друга и от целия свят със спуснати капаци. Гражданите спяха. А където не спяха, сигурно не гледаха телевизия по кристалното кълбо, не играеха на карти и не пиеха вино… Най-вероятно се молеха или препрочитаха свещените текстове с надеждата да достигнат по-висока религиозна степен, да овладеят повече знания и могъщество, за да си осигурят спасение на душата.

В центъра се извисяваше катедралата — над множеството постройки, над града и равнината. Нямаше нищо мръсно и престъпно в тази картина. Гладките, бели като слонова кост стени се издигаха все по-нагоре и нагоре, а над тях, в средата на покрива — огромен купол. Отдалече прозорците приличаха на блестящи нокти. На всеки етаж по един ред. После забелязах други два мозаични прозореца, големи колкото половината фасада. С мрачни тонове на тях бяха изобразена тревожещи душата рисунки. На западния — Мандала 22 22 Мандала — будистки свещен символ на всичко кръгло и сферично. Бел.прев. , на източния — Божието око.

Пак на западната страна се издигаше самотна кула. На снимките тя не правеше внушително впечатление, но сега виждах — едва не докосваше звездите.

По стените играеха отблясъци, прозорците светеха с мътна светлина. Чух молитвено пеене. Като че ли изпод дебел лед се носеха мъжки гласове, с тях се преплитаха гласове на жени. Мелодията ми бе непозната. А думите… на земята не съществува такъв език.

— …Хелфист аларита арбер иснитоте мелихо тарасунт ганадус тапрура марада сесило…

Мелодията беше толкова силна, че се чуваше навярно чак на края на града. И бе нескончаема. Хорът пееше без прекъсване — винаги се намираха свещеници, прислужници, богомолци, дякони, които да сменят изморилия се певец или певица. Всеки и всяка от шестотин и единия участници в хора. Прилоша ми, като си помислих, че непрекъснато, денем и нощем, хората са принудени да слушат химни. Ако човек живее в Силоам, дори да не е йоанит, съзнанието му сигурно скоро престава да възприема пеенето. Но нима звуците не проникват непрестанно в мислите, сънищата и мечтите му? В костите му? И най-сетне — в самата му душа?

Не мога да обясня какво чувствах. С думи не може да се разкаже. Но с всеки метър усещането ставаше по-силно. Може би това беше усещането за враждебност?… Или за истина, която аз просто не бях способен да възприема?

Пазачът на входа беше приятен на вид млад мъж с черни като гарваново крило коси и сини очи — вече над сто години в тези краища живеят хора с подобна външност. От него лъхаше дружелюбие: нашият поет Уолт Уитман обича да описва американците такива. Паркирах метлата — паркингът бе огромен, празен и потънал в мрак, отидох при пазача и го запитах мога ли да вляза. Той ме огледа, после небрежно отрони:

— Не сте за причастие, нали?

— Н-не — бях озадачен.

Той захихика:

— Аз нямам нищо общо с тебе, нали? Ще почакаме, докато приключат с молитвата си към Дева Мария, после ще влезеш.

— Извинете, аз…

— Добре, добре. Пази тишина и никой нищо няма да заподозре. Според теорията на отците ти все едно си прокълнат. Аз обаче не вярвам в това. Знаеш ли какво си мисля? Имам си момиче — методистка 23 23 Методистка — привърженичка на методистката протестантска църква. Бел.прев. . Свещениците се бавят, не ми позволяват да се оженя за нея. Но все едно аз не мога да повярвам, че тя ще гори в ада… — той усети, че се е разбъбрил. — Откъде се взе толкова късно? Туристите обикновено идват тук денем.