Пол Андерсън - Операция „Хаос“

— И какво ще стане тогава?

— Всеобща гибел. Не, нямам предвид буквално. Естествено, хората ще призоват на помощ достатъчно силни противодействащи духове. Представете си обаче колко сложен ще се окаже контролът над тях. Помислете за случайните опасности, които не могат да се предвидят. В сравнение с тях халифатът е дреболия!

Джини се изправи и се отдръпна от масата. Аберкомби начерта на земята с тебешир пентаграм. На изтощения от нерви Малзиус беше възложено да обгори с клечка кибрит острието на джобното си ножче (целта беше да се вземе от някого малко кръв, която би могла да замени използваните обикновено вещества, тъй като тя съдържа абсолютно същите белтъци). Девойката сложи ръката си върху моята.

— Стийв, ще изгубим твърде много време, ако се опитаме да съберем всички местни експерти — каза тя. — Боя се, че същото се отнася и за щатската полиция или Националната гвардия. Кой знае какво още ще направи саламандърът, докато тези чиновници тук викат помощ. Ти и аз обаче можем да го проследим и опасността за нас ще бъде по-малка, отколкото за останалите. Съгласен ли си?

— Разбира се — съгласих се аз. — Саламандърът не може да ми навреди, докато съм вълк. Или поне много да ми навреди. Ако бъда внимателен. Но ти ще стоиш по-надалече.

— Някога да си чувал за клетвата, която полагат членовете на нашия орден? Да тръгваме.

Излизайки, погледнах победоносно Аберкомби. Той беше порязал китката си и чертаеше с кръв магически знаци. Тъкмо започваше да произнася заклинанието. Усетих как из стаята се завъртя влажен студен вихър.

Отвън беше есенна нощ, луната се беше издигнала високо в небето. На дузина места едновременно се мяташе алено сияние, а на фона му като начупени силуети се открояваха покривите. По улиците виеха сирени. Във висините се носеше нещо подобно на купчина сухи листа, осветени от блясъка на малките, безразлични към всичко звезди — хората бягаха, оседлали метлите си.

Сварталф скочи на предната седалка на „кадилака“, аз се наместих отзад и със свистене излетяхме в небето.

Долу под нас засъска син пламък. Градските фенери угаснаха. По улиците с нестихващ рев нахлу вода. В пороя, подобно на тапа, подскачаше Малзиус.

— Дявол да го вземе! — едва не се задавих. — Какво пак е станало?

Сварталф рязко спусна метлата надолу.

— Този идиот! — простена Джини. — Не е успял да вкара хидрата в пътя. Късо съединение — тя направи няколко бързи движения с вълшебната си пръчка. Пороят се успокои, водата влезе в брегове. Образува се кръгло езеро с дълбочина около три метра. От матово проблясващата на лунната светлина вода изскочи Аберкомби и се повлече, шляпайки, към най-близкия пожар.

Разсмях се.

— Иди в квартирата му, послушай какво ще ти разкаже за огромния си опит!

— Паднал не се бие! — светкавично ми се озъби тя. — И ти имаш вина в случая, Стийв Матучек!

Сварталф отново издигна метлата. Носехме се над комините. Нима действително се е влюбила в този дявол? Правилен профил, угоднически маниери, сладкодумен, през цялото време е около нея… Сподавих болката си и погледнах изпод вежди напред, мъчейки се да определя къде е саламандърът.

— Там! — надвиквайки свистенето на въздуха, пронизително изкрещя Джини. Сварталф размята опашка и изсъска.

Районът на университета старателно се мъчеше да скрие бедността си. Сградите наподобяваха стари, облицовани с дърво пещери в псевдоготически стил, нещо средно между претенциозни къщи и еснафски кооперации. Сякаш жалки чиновници се опитват да подражават на надутите си началници.

Районът вече започваше да гори. Много весело. В мрака между уличните фенери избухваха многобройни червени звезди. Приближавайки, видяхме как една от тях се превърна в кълбо бяла пара. Вероятно хидрата се е скрила в гърлото на противопожарния кран и е офейкала. За миг ми се мярна еретичната мисъл, че саламандърът ще окаже неоценима услуга на обществото, ако унищожи това архитектурно недоносче. Но нали става въпрос и за живота на хората, за тяхното имущество…

Огромният, ужасен дух се люлееше над една поглъщана от огъня сграда. Беше станал вече два пъти по-голям и бе невъзможно да се гледа в нажежената до бяло сърцевина. Около тясната му глава хвърчаха искри.

Сварталф спря метлата. Полюшвахме се на едно ниво с жадната паст, на шест метра от земята и само на няколко метра от него. Неправдоподобно изглеждаше открояващият се на фона на нощта профил на Джини, осветен от непоносимото сияние. Тя здраво запъна краката си в стремената и започна заклинанието: