Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Но това вече на нищо не прилича. Саламандърът можеше да запали целия град.

Пожарникарят кипеше от яд, опитвайки се да спре някоя полицейска метла. Наоколо се мятаха мътни пламъци, затова полицаите не го забелязваха.

— Какво смятате да правите? — попитах го аз.

— Трябва да изпратя служебен рапорт — рязко ми отвърна той.

— Смятам, че ни е необходим воден дух.

— Имам опит в работата с хидрите — предложи услугите си Вирджиния. — Тъй че аз съм с вас.

— Аз също — казах веднага.

Аберкомби сърдито ме погледна.

— А вие какво можете да направите?

— Аз съм върколак! — креснах му сърдито. — Когато съм вълк, за мен огънят не е опасен. Полезно нещо, нали?

— Чудесно, Стийв! — Джини ми се усмихна. Тази стара, толкова позната и на двама ни усмивка. Без да се замислям, аз я сграбчих, притиснах я до себе си и я целунах.

Не може да се каже, че шамарът не беше достатъчно енергичен. Подейства ми като ъперкът и аз седнах направо на задните си части.

— Не бива! — късо изрече Джини. — Тази, дявол я взел, проклета магия!

Видях, че в очите й струеше болка, като на звяр в клетка. Но разумът й бе длъжен да се подчинява на измислените от Малзиус правила.

— Това… е-е, тук не е място за жени — замърмори Аберкомби. — За такава очарователна жена като тебе… Позволи ми, скъпа, да те изпратя до вкъщи.

— Аз трябва да го направя — каза тя нетърпеливо. — Дявол да го вземе, какво мислят тези ченгета? Трябва да се махаме оттук.

— Тогава аз също тръгвам с вас — заяви Аберкомби. — Отбирам и от проклятия, и от благословии. Макар — ха-ха! — да се страхувам, че в това отношение не мога кой знае какво. Във всеки случай Департаментът на съкровищата не одобрява моите съкровища.

Дори в този миг, когато адът се пренесе на земята и бях зашеметен от гръмотевичното боботене, с удоволствие забелязах, че Джини не обърна внимание на прословутото му остроумие. Тя отчуждено се намръщи. На пейката до нас се беше свила Кралицата на красотата, завита в нечий шлифер. Джини й се усмихна и махна с ръка. Кралицата смъкна шлифера и се спусна към нас. След трийсет секунди наблизо се приземиха три полицейски метли. Пожарникарят изкомандва и цялата ни група се издигна спираловидно над стадиона.

Излетяхме много бързо, ала и за това кратко време видях три подпалени къщи. Саламандърът се беше развихрил.

Изнемощели и изпомацани със сажди, с отчаяни очи се озовахме в окръжното полицейско управление. Тук вече бяха началниците на полицията и на пожарната. Някакъв младши офицер крещеше с пяна на уста по телефона. Джини се беше отбила да вземе метлата си и сега се появи — на рамото й пъшкаше Сварталф, под мишница стискаше „Ръководство по алхимия и метафизика“. Аберкомби заплашваше и без това изплашения Макилрайт. Най-накрая му казах да спре.

— Това е мой дълг — разгорещи се той. — Както знаете, аз съм възпитател…

Изказах предположение, че университетът свободно би могъл да мине и без надзиратели. Няма защо да се събират доказателства, че студентите не пиянстват из кръчмите и не прекарват контрабанда нимфи. Пък и не са толкова чести опитите да се явяват на изпити, скрили под сакото си някой приятел, който да им подсказва правилните отговори. Каквото и да става, не са ми по вкуса професионалните доносници.

— С него ще се оправите после — казах и с един ритник изпратих момчето зад вратата. — Може би тук скоро ще се появи саламандърът.

В стаята влезе нервираният Малзиус и веднага заповеднически попита: „Какво означава всичко това?“ Пенснето подскачаше върху тлъстите му бузи.

— Както ви е известно, сър, аз съм зает с подготвянето на много важно мероприятие — утре ще бъде официалната закуска на членовете на Клуба на лъвовете… и…

— Няма да има никаква закуска — прекъсна го с ръмжене ченгето. — Докато саламандърът е на свобода…

— Сала… Не! Това е в абсолютно противоречие с правилата! Това е абсолютно забранено…

Офицерът до телефона ни погледна.

— Току-що е подпалена католическата църква на ъгъла на Четиринадесета улица и Елм — каза той. — А цялото ни оборудване е пуснато в действие!

— Невъзможно! — развика се Малзиус. — Един демон не може да се приближи до църква!

— Как изглупява човек с нашата работа! — каза Джини, без да крие яда си. — Това не е демон! Това е стихиен дух!

Когато успя да овладее яростта си, скривайки я под ледена броня, тя бавно продължи:

— Не бива много да разчитаме, че хидрата ще успее да победи саламандъра. Можем обаче да я извикаме, за да ни помогне да се борим с пожарите. Саламандърът непрекъснато ще ни изпреварва, но поне целият град няма да бъде унищожен.