Пол Андерсън - Крилата на победата

— Страх? — попита Юкико — Не отива на заклети ловци.

— Точно обратното, представям си колко са агресивни — каза Тюрекиан. — Стигнали са до извода, че сме враждебно настроени, защото те никога не биха навлезли в чужда територия непоканени. Понеже не знаят какво представляваме, те са загрижени за децата и женските си и благоразумно отлитат заедно с тях. Очаквам мъжките им бойци — или каквито там имат — скоро да се върнат.

— За какво говориш? — попита Уебнър.

— Как за какво… за местните — премигна Тюрекиан насреща му. — Ти ги видя.

— Големите птицеподобни? Глупости.

— Човече, те излязоха точно от къщата.

— Притежават и домашни животни… — стегна се острото лице на Уебнър. — Не отричам, че тук има загадка.

— Както винаги — добави меко Юкико.

Уебнър кимна.

— Вярно. Но фактите и логиката решават загадките. Нека не усложняваме задачата си с псевдопроблеми. Каквото и да са летящите същества, които видяхме, те не могат да бъдат местният разумен вид. На толкова подобна на Земята планета не е възможно птиците да са се наложили над всички останали живи организми. Той се изправи.

— Подозирам, че обитателите са се барикадирали вътре. Ще отидем при тях и ще се държим миролюбиво.

— Което може да бъде неправилно изтълкувано от тяхна страна — каза Тюрекиан колебливо. — Със стрела или копие могат да те убият толкова лесно, колкото и с бластер.

— Покривай ни, Юкико! — нареди Уебнър. — Следвай ме, Арам! Ако ти стиска.

Той гордо пристъпи пред погледа на момичето. Тюрекиан изруга и бързо се присъедини към него.

Бяха вече близо до вратата, когато върху тях падна нечия сянка. Обърнаха се и погледнаха нагоре. Затаеният дъх на Юкико отекна в предавателите им.

Над тях се рееше един от големите птицеподобни. Слънчевата светлина проби през краищата на крилете му и цветът им на буреносен облак се превърна в окраска от злато. Махът им предизвика вятър, който ги зашемети за секунда.

Гледката беше ужасяваща, едва по-късно осъзнаха, че бе и величествена. Крилете се разпростираха на шест метра, пред тях зейна муцуна, изпълнена с остри бели зъби. Двата крака, с дължината на човешка ръка и почти толкова дебели, бяха поръбени с шипове, а от пръстите им се подаваха нокти. Те изтласкваха съществото и го придвижваха със скоростта на торпедо. Подир него се зададе още едно. Въздухът свистеше и гърмеше.

Оръжията подскочиха в ръцете им.

— Не стреляйте! — викът на Юкико долетя сякаш от много далече.

Великолепното чудовище се намираше почти над тях. От Оръжието на Уебнър изскочи огън. В същия момент животното спря — последва плющене, после вятър в лицата им и то направи завой. Два метра ги деляха от стълкновението. В съзнанието на Тюрекиан се запечата картина, която в бъдеще щеше да си припомня отново и отново. Непознатото същество беше пернато, положително топлокръвно, но в никакъв случай птица. С гръдна кост като корабен нос — невероятно. Тюрекиан видя, че устата на звяра имаше устни, а езикът и небцето бяха розови. Две големи златни очи пронизваха и изгаряха. Над тях стърчеше гребен от бяла перушина с черно по краищата, който вероятно изпълняваше защитна функция спрямо изпъкналия отзад череп. Ветрилообразната опашка имаше същите цветове. Тялото бе махагоново, оголените крака и нокти — жълти.

Изстрелът на Уебнър попадна в перата на лявото крило. След пламъка се появи струя дим. Съществото издаде висок писък, наклони се и се оттегли. Раната не беше сериозна, очевидно не причиняваше болка, но крилото бе останало наполовина извън строя. Тюрекиан имаше достатъчно време да забележи три паралелни прореза в тялото. Помисли си, че сигурно има още три и от другата страна. Те странно наподобяваха хриле. При повдигането на крилата ги зърна как се разширяват, тройно раззинати; при прибирането те се затвориха. Тюрекиан се нахвърли върху Уебнър.

— Остави това, умнико! — изрева той и сграбчи оръжието на ксенолога. Започна борба, при която успя да му разтвори пръстите. Раненият птицеподобен се върна при другаря си, който го очакваше, и те отлетяха.

— Какво правиш? — запротестира Уебнър. Пилотът го блъсна много силно встрани и той падна. Вдигна отново оптическия мерник, но върховете на дърветата му пречеха. Той свали дулото на оръжието.

— Твърде късно — измърмори, — благодарение на тебе. Изправи се, побелял и треперещ от ярост.

— Съобразяваш ли какви ги вършиш? Аз съм твой командир!

— Ти можеш да командваш само пластмасови патки във ваната — изсъска Тюрекиан — Да стреляш по туземците!