Шъруд Андерсън - Тъжните свирачи

— Хайде — дрезгаво прошепна мъжът, — не се страхувай. Няма да ти се случи нищо лошо.

— Мълчи — отвърна женският глас и се чу остър смях. Фигурите се изгубиха в тъмнината. — Не знаеш какво приказваш — отново се чу женският глас.

Сега, след като бе получил писмото на Кейт, Уил престана да бъде момче. Разбира се, да бъдеш момче, без това да има нещо общо със случая, означава да бъдеш свързан с нещо, а сега тази връзка беше прекъсната. Той беше изхвърлен от гнездото и изхвърлянето му от гнездото беше нещо невъзвратимо. Лошото бе, че престана да бъде момче, преди да стане мъж. Беше висящо във въздуха същество. Нямаше къде да стъпи.

Стоеше в тъмната сянка на кораба и леко, неестествено потръпваше с рамене, които бяха станали почти рамене на мъж. Нямаше вече защо да си спомня вечерите в Апълтъновата къща, които прекарваше заедно с Фред и Кейт и за това, как баща му разстила четките по кухненската маса, нямаше защо да си спомня шума от стъпките на Кейт, когато късно вечер след разходката с чирака тя се качваше по стъпалата на Апълтъновата къща. Какъв е смисълът да се опитва да се развлича със спомена за овчарското куче в едно градче в Охайо, което треперещата ръка на плахата старица бе направила за смях?

Сега стоеше лице в лице със зрелостта — стоеше сам. Само да можеше да намери къде да стъпи, и щеше да преодолее чувството си, че пропада в пространството, в безкрайната пустота.

„Зрелост. — Думата звучеше странно в главата му. — Какво ли означава тя?“

Уил се опита да види себе си като мъж, като човек, вършещ във фабриката работата на мъж. Във фабриката, където сега работеше, също нямаше къде да опре крака. Цял ден стоеше до една машина и пробиваше дупки в желязото. Друго момче му носеше малки, къси, безлични парчета желязо в четвъртита вагонетка. Той ги вземаше едно по едно и поставяше точно под бургията. Дърпаше една ръчка, бургията се спускаше и се впиваше в парчето желязо. Вдигаше се лека, подобна на пушек пара, а след това пускаше малко масло на мястото, където пробиваше бургията. След това отново вдигаше ръчката. Дупката бе пробита и безличното парче желязо биваше хвърлено в друга четвъртита вагонетка. То нямаше нищо общо с него. Той нямаше нищо общо с това желязо.

През обедната почивка във фабриката той излизаше да се поразходи, да се понапече на слънцето. Вътре мъжете седяха на пейки и обядваха от готварските казани. Някои си миеха ръцете, други не обръщаха внимание на такива подробности. Хранеха се мълчаливо. Един едър мъж се изплю на пода и разтърка с крак плюнката си. Идваше вечерта и той се прибираше от работа, за да вечеря с други мълчаливи мъже, а след това един обичащ да се хвали старец идваше в стаята му на приказки. Лежеше на леглото си и се опитваше да слуша, но скоро заспиваше. Хората приличаха на парчетата желязо, в което пробиваше дупки — някой ги местеше от една кутия в друга. Той нямаше нищо общо с тях. Те нямаха нищо общо с него. Животът се превръщаше в наниз от дни, може би целият живот бе такъв — просто наниз от дни.

„Зрелост!“

Дали човек се местеше от едно място на друго? Не бяха ли младостта и зрелостта две къщи, които човек обитава в различен период от живота си? Ясно беше, че сестра му я очаква нещо значително. Преди това тя беше девойка с двама братя и един баща и живееше заедно с тях в една къща в Бидуел, щата Охайо.

После идваше ден, когато се превръщаше в нещо друго. Омъжваше се и отиваше да живее в друга къща заедно със съпруга си. Сигурно щяха да й се родят деца. Ясно беше, че Кейт бе получила нещо, беше протегнала ръце и беше сграбчила нещо определено. Кейт бе прескочила ръба на семейното гнездо, но краката й веднага бяха стъпили върху друг клон от дървото на живота — женската зрелост.

Както стоеше в тъмнината, нещо стисна гърлото на Уил. Той отново се бореше, но срещу какво? Нямаше къде да се премести. Имаше къща, където живееше, и изведнъж, неочаквано тя се разпадна. Стоеше на ръба на гнездото, оглеждаше се, а една ръка се протегна от топлината на гнездото и го изблъска в пространството. Нямаше къде да стъпи. Беше висящ във въздуха човек.

Какво стана — голям мъж, висок близо шест фута, а да плаче като дете в тъмната сянка на един кораб! Изпълнен с решимост, той излезе от тъмното, тръгна из многобройните фабрични улички и пое по една улица с къщи. Мина покрай една бакалница и като погледна вътре, видя от часовника на стената, че е десет часът. Двама пияни излязоха от една къща и застанаха на малката веранда пред вратата. Единият от тях се хвана за парапета на верандата, другият го дърпаше за ръката.