Шъруд Андерсън - Тъжните свирачи

А един младеж от Бидуел седеше на масата в един пансион в Ери, щата Пенсилвания, и пред него стоеше пълна чиния с месо и картофи. Стаята тънеше в мрак. Беше тъмно и мрачно и сивите тапети бяха покрити с черни ивици. По стените играеха сенки. От двете страни на младежа седяха други млади хора — ядяха мълчаливо, бързо.

Уил рязко се изправи и се упъти към вратата, която водеше навън, но останалите не му обърнаха никакво внимание. Не ги интересуваше дали ще си изяде месото и картофите. Домакинята, съпругата на стария корнетист, прислужваше на масата, докато мъжете се хранеха, но сега бе отишла в кухнята.

За останалите в стаята с изключение на стария корнетист нямаше никакво значение дали Уил ще бъде тук, или не. Той беше млад работник, а на такива места младите работници идваха и си отиваха.

Един мъж с широки рамене и черни мустаци, малко по-възрастен от останалите, вдигна поглед от чинията си. Той сръга съседа си.

— Новият бързо се е закачил, а? — усмихнато каза той. — Няма време за ядене. Ей, много рано си е направил среща — чака го някоя фуста.

От мястото си точно срещу Уил корнетистът го видя да става и очите му, пълни с безпокойство, го проследиха. Той разчиташе да прекара вечерта в приказки, да разказва на Уил за своята младост, да му се хвали по своя си свенлив, колеблив начин. Уил бе стигнал вратата, която водеше навън, и в очите на стареца започнаха да се събират сълзи. Устните му отново затрепераха. При най-малкото вълнение очите му се напълваха със сълзи и устните му се разтреперваха. Нямаше нищо чудно, че не можеше вече да надува корнета си в някой оркестър.

Уил бе вече навън в тъмното, а за стария корнетист вечерта беше провалена и къщата се превърна в изоставено празно място. Имаше намерението тази вечер да бъде откровен в разговора си с Уил и най-важното, искаше да говори за новото си поведение, което се надяваше да демонстрира пред жена си по въпроса за парите. Обсъждането на този въпрос с Уил щеше да му вдъхне нова смелост, щеше да го направи по-решителен. Ако къщата, сега пансион, е купена с негови пари, той би трябвало да получи някакъв дял от печалбата. А печалба сигурно имаше. Защо ще държиш пансион без печалба? Жената, за която се бе оженил, не беше глупачка.

Дори когато човек остарее, му трябват малко пари. Ето, стар човек като него има приятел, млад човек и от време на време му се иска да каже на приятеля си: „Ела, приятелю, да пийнем по една бира. Знам едно хубаво място. Да пийнем по бира и да отидем на кино.“

Корнетистът не можа да изяде месото и картофите си. Известно време гледа над главите на останалите, после се изправи и тръгна към стаята си. Жена му излезе в коридора след него, където започваха стълбите.

— Какво ти е, скъпи, болен ли си?

Той не я погледна и бавно, тежко затропа нагоре по стълбите.

Уил бързо вървеше по улиците, но не надолу към ярко осветената част на града. Пансионът се намираше на една фабрична улица и като се упъти на север, пресече няколко железопътни релси и тръгна към доковете, разположени на брега на езерото Ери. Трябваше да се справи с някои лични въпроси, да ги осмисли. Дали щеше да успее?

Отначало вървеше бързо, после забави хода си. Наближаваше краят на октомври и във въздуха се усещаше остър лъх на скреж. Уличните лампи бяха нарядко и той потъваше в тъмнината и изплуваше от нея. Защо изведнъж всичко около него му се струваше странно и недействително? В Бидуел си беше забравил палтото и трябваше да пише на Кейт да му го изпрати.

Сега почти бе стигнал доковете. Не само нощта, а и собственото му тяло, настилката под краката му и далечните звезди на небето — дори фабричните сгради, край които минаваше — му изглеждаха странни и недействителни. Струваше му се, че може да протегне ръка и да я промуши през стените, както човек промушва ръка в мъгла или в пушек. Всички хора, които Уил срещна, му се сториха особени и се държаха по странен начин. От тъмнината пред него изплуваха тъмни фигури. До една фабрична стена бе застанал мъж — съвсем безмълвен, неподвижен. Имаше нещо почти невероятно в поведението на такива хора и в чудатостта на часовете, които изживяваше. Приближи съвсем близо до неподвижния мъж. Човек ли беше това или сянка на стената? Животът, който трябваше да води сега сам, се бе превърнал в необикновено, ужасяващо нещо. Може би целият живот представляваше такова нещо — безкрайно и пусто.

Стигна мястото, където оставяха корабите на док, и застана с лице към високия като стена борд на един кораб. Той изглеждаше мрачен и изоставен. Когато се обърна, усети, че по пътя вървят мъж и жена. Дълбокият прах приглушаваше шума от стъпките им, не можеше нито да ги види, нито да ги чуе, разбра, че бяха там. Мярна му се някаква част от женска дреха, нещо бяло, а мъжката фигура изглеждаше като тъмна маса на фона на тъмнината на нощта.