Мишел Моран - Последната кралица на Индия

До полунощ всички бяхме облечени като войници от Орча, със свободни чуридари и мръсни курти. От вида и миризмата на одеждите ни заключих, че са взети от телата на убити мъже. Рани носеше дълга вълнена мантия и всичките си оръжия, но нищо друго. И да имаше някакви бижута, скрити под куртата, аз не ги видях. Навън вече ни чакаха конете ни, но нито един от тях не беше с обичайното си обяздване. Кобилата на кралицата — Саранги, беше освободена от всичките си труфила и на мястото на седлото със скъпоценни камъни имаше обикновено старо платнище. Каши доведе Ананд и рани го завърза здраво зад нея, след което го покри с вълнената си мантия. Той не изрече и думица — нито се оплака, нито се разплака, и това ме накара да се запитам какъв ли ще стане като голям, ако оцелее след всичко това.

Аз потупах нежно задницата на Шер. Постоянните стрелби го бяха направили неспокоен. Риеше земята с копита, нетърпелив да потегли напред. Каши, Мандар и Прияла застанаха в полукръг зад рани. А после се появи Джалкари. В мига, в който я видях, най-сетне разбрах какво е намислила.

— Джалкари, имаш съпруг! — изкрещях. — Къде си тръгнала така?

Беше облечена в синя ангарка, перлена огърлица на врата и рубинена халка на носа. Само човек, който отблизо познаваше рани Лакшмибай, би могъл да разбере, че това не е тя. Джалкари щеше да отвлече вниманието на врага на друга порта, като се престори на рани. Но в мига, в който откриеха измамата, британците щяха да я екзекутират.

Не издържах и се разплаках. Джалкари ме прегърна и аз продължих да плача, заровила лице в гърдите ѝ.

— Но защо правиш това? — изхълцах по едно време.

— За да може рани да продължи борбата от Калпи — отговори тя. — Ти сещаш ли се за някакъв друг начин да постигнем това?

Ако трябваше да бъда честна към себе си, наистина не се сещах. Отдръпнах се покрусена от Джалкари и извърнах очи.

Арджун яхна коня си, аз яхнах Шер. После поехме бавно към портата Бхандир. Сърцето ме болеше за Джалкари. Войниците, оставени на пост там, ни спряха.

— Ние сме войски от Орча — изрече генерал Сингх с бунделкханди акцент.

Един от англичаните погледна право към рани и видя само един изтощен войник.

— Хубаво. Продължавайте!

И ние напуснахме Джанси колкото ни беше възможно по-бързо.

Когато се обърнах назад, целият град гореше.

Не бяхме изминали кой знае какъв път, когато до началото на строя ни достигна новината, че ни преследват. Спряхме край една нива и Арджун каза на рани:

— Трябва да се разделим. Групата ни е твърде бавна. Вие тръгнете напред. Вземете само моите стражи и дургавасите. Така ще стигнете много по-бързо до Калпи.

— Но войниците знаят, че тя е във военна униформа! — намесих се аз. — Трябва да се преоблечем! Можем да минем за селянки.

В далечината се чу оръдеен тътен. Арджун като че ли не беше особено убеден в полезността на идеята ми.

— В „Одисеята“ на Омир — поясних — Одисей се връща у дома след двайсетгодишно отсъствие и вече не знае на кого може да вярва. Затова се предрешава като просяк.

Тогава рани заповяда на Мандар и Прияла да купят дрехи от селянина, в чиято нива се бяхме озовали. Когато те се върнаха, двете с рани се запътихме към малка колиба наблизо, за да се преоблечем. Безмълвно съблякохме дрехите си и облякохме следващите, а когато излязохме, кралицата ни вече се беше преобразила в селянка. Преди да се метнем отново на конете, тя хвана ръката ми.

— Благодаря ти! — прошепна. Не каза за какво, но аз стиснах леко нейната ръка с надеждата да разбере колко много значи за мен. — Да потегляме!

При разклонението на пътя ние с Арджун и десетимата стражи поехме на юг, към Барва Сагар. Рани и групата ѝ продължиха в галоп на север, към Калпи.

Изминаха осем часа, докато стигнем Барва Сагар. Спряхме само за да дадем почивка на конете и да ги напоим. Повечето от селата, през които минахме, бяха спокойни — не бяха оказали никаква съпротива. Жените им бяха отведени в британските публични домове, посевите им щяха да отидат за британската армия под формата на данъци.

Когато зората премина в ден, галещ с розови отблясъци покривите на къщите, ние навлязохме в Барва Сагар. Никой не излезе да ни посрещне, докато минавахме през селото. По нивята нямаше момченца, грижещи се за биволите, всички кепенци на прозорците бяха пуснати. Да не би да ни бяха взели за част от британската армия?

Когато стигнахме до къщата на моето семейство, заварихме растенията в двора изсъхнали и клюмнали. От комина на кухнята не излизаше никакъв пушек.