Мишел Моран - Последната кралица на Индия

Направих, както пожела тя. Излязох на двора и се запътих към нашето голямо дърво. Чувствата на вина и скръб ме заливаха едно през друго като вълни. Татко беше убит от британски войник, нищо чудно син на някого, с когото той се беше бил рамо до рамо в Бирма. Опитах се да си представя отчаянието на Авани, когато е научила, че баща ми е убит. Как ли я е боляло, когато пламъците са започнали да ближат тялото ѝ, докато се е качвала върху погребалната клада на баща ми? Тези и всякакви други мисли се надбягваха в съзнанието ми. А накрая единственото, което остана и върху което можех да се фокусирам, беше яростта.

Когато се върнах обратно в къщата, Арджун веднага забеляза тази ярост. Той седеше в кухнята с няколко от стражите.

— Да излезем ли на двора? — предложи.

— Току-що идвам оттам.

— Тогава да поседим в работилницата на баща ти.

Аз не исках да ходя там. Но последвах послушно Арджун и ароматът на тиково дърво, който все още се носеше из работилницата, моментално ме накара да се разридая. Арджун ме взе в обятията си и затвори вратата. Седяхме заедно върху рогозките от юта и той ме държеше, докато плачех. След като изплаках и последната си сълза, той нежно изтри лицето ми с ръка.

— Онова, което сториха със семейството ми…

— Всичко приключи, Сита — рече той. — Всичко свърши. Стените се сринаха, а вместо да се опиташ да ги съградиш наново, ти питаш защо. В съседната стая е сестра ти. Тя е единственото, което ти е останало, а и то не е никак малко! Тя носи дете!

— Да. Ама англичанче…

— Дете! — повтори и натърти той. — Невинно дете! Ето това е бъдещето!

Няма да се преструвам, че тази реч на Арджун промени коренно чувствата ми към британците, но все пак успя да ми даде някаква утеха през следващите няколко седмици. И прочисти съзнанието ми относно онова, което трябваше да сторя оттук нататък. Сега не можехме да се присъединим към войските на рани — аз трябваше да лекувам сестра си. Затова останахме в Барва Сагар, а когато сутрин не можех да се надигна от леглото от мъка и скръб, Арджун ми даваше сили да продължа.

През една топла вечер на месец май, когато бяха минали повече от шест седмици от пристигането ни в Барва Сагар, Арджун ме изведе на двора и тихо изрече:

— Един от стражите срещнал на пазара човек, който носел новини от Джанси. Името на този човек е Баладжи и е търговец на коприна в Джанси.

— Може ли да се видим с него?

Съвсем скоро Арджун се върна с добре облечен мъж в средата на петдесетте. Имаше бяла коса и мустаци и от пръв поглед се виждаше, че на младини е бил много красив. Седнахме на двора близо до старото фикусово дърво и го зачакахме да каже нещо. Докато чакахме, аз се загледах в дървото. Когато бях малка, си мислех, че всички дървета стават толкова големи като нашето. Сега поставих ръка върху солидния му ствол и затворих очи. Гостът ни избра точно този момент, за да започне:

— Чух, че британците преследвали рани чак до Банда, обаче тя убила двама британски войници и един лейтенант. От нейните войници също загинал един. Но останалите успели да стигнат до Калпи.

— А град Джанси?

— Изгорен до основи.

— А хората там? — попита Арджун.

— Избити.

— Но те бяха хиляди! — пет хиляди, както беше споменавала рани.

— Да, толкова. А британците изгубили само сто човека.

Но това бяха действия на демони! Човеците не си причиняваха подобни злини един на друг! Изгледах Баладжи — очите му не трепнаха нито за миг. И аз разбрах, че всичко казано е истина. Британците бяха отнели живота на пет хиляди души като отмъщение за нещо, извършено от десетина. Сетих се за жената, която толкова отчаяно ни молеше да вземем детето ѝ — кръглото му личице, трапчинките на бузите и огромните, ярки очи. И зарових лице в ръцете си.

— Малко по-късно бил заловен бащата на рани — продължи Баладжи.

Всички бяхме абсолютно шокирани. Най-много Арджун, който възкликна:

— Той не е успял да стигне до Калпи?

— Не. Стигнал до Датия, обаче тамошните хора го предали. Нямали избор — британците бесели наред за укриване на престъпници. Дори подозрението, че укриваш някого, било достатъчно. Обесили го в Джокхан Багх.

Следващото разкритие беше не по-малко шокиращо от предишното. В Калпи братът на Нана Сахеб — рао Сахеб, иззел командването върху по-голямата част от войската и оставил на рани само двеста и петдесет конници, с които да защитават границите на Калпи.

После рао Сахеб тръгнал с окупираната от него армия на запад. Свидетели разказвали, че са видели рани как в истински пристъп на ярост кълне страхливостта на рао. При горещина над четирийсет градуса водата не стигала, запасите във форт Калпи също постепенно намалявали. Накрая крепостта била завладяна от британците, обаче рани и нейните хора успели да избягат и намерили рао Сахеб. Говори се, че когато се приближила към него, рани казала: „Когато хората си спомнят за тази война, ще помнят теб, рао Сахеб, и когато си спомнят за теб, ще си казват: страхливец !“