Мишел Моран: Последната кралица на Индия

Не срещнахме никаква съпротива по пътя към Гвалиор. Някъде по обяд спряхме в покрайнините на едно село, за да си опечем чапата на малък, стъкнат от съчки огън. След като похапнахме, изтупахме дрехите си и пак поехме напред. Когато крепостта най-сетне се показа пред нас, и дванайсетимата дръпнахме юздите на конете си и спряхме. Слънцето залязваше, обливайки крепостта и нейните кули с наситена, неземна кехлибарена светлина. Никога досега не бях виждала нещо по-величествено, дори крепостта Джанси не беше такава.

Изградена върху плато с височина най-малко сто метра, крепостта беше толкова красива, че ни беше трудно да разберем дали виждаме реалността или някаква огромна картина. Плочките проблясваха под лъчите на залязващото слънце с великолепие, превръщащо цялата постройка в приказка от синьо и златно.

Накрая подкарахме конете си към портите. Стражите, които излязоха да ни проверят, бяха пияни. И четиримата.

— Я да видим сега какво си имаме тук? — провлачи единият.

Арджун ни представи, но беше принуден да повтори представянето няколко пъти, преди те да проумеят, че сме дошли, за да се присъединим към рани.

— Аха, Непокорната кралица! — обади се накрая последният в групата и всички се разсмяха, сякаш това беше особено смешно. — Ама защо не казахте по-рано?

— Истински позор за униформата! — промърмори си под носа Арджун.

Накрая благоволиха да ни отворят портите и онзи от тях, който изглеждаше най-пиян, ни поведе през градините към входа на самия дворец. Отвътре се чуваше музика и смях и двамата с Арджун се спогледахме.

— Тук да не би да се празнува нещо? — попитах.

Мъжът се обърна рязко, шокиран от гласа ми.

— Ти мъж ли си или жена?

— Аз съм от дургавасите на рани — отговорих.

Той разтегна устни в усмивка, но само от едната страна на лицето си, сякаш беше кукла на конци, а господарят му — твърде мързелив, за да повдигне и двете му страни.

— Сериозно? — изрече похотливо.

— Напълно. Тя се би рамо до рамо с рани в Джанси, а сега идва, за да се сражава отново до нея! — отговори вместо мен Арджун.

Стражът изведнъж изтрезня. Но съвсем за кратко.

— Ама тук няма никакви сражения — смотолеви. — Не сте ли чули? Успяха да отворят съкровищницата и сега всички сме богати, шримати! Имаше и церемония — добави. — Сахеб беше коронясан за пешва, а рао Сахеб беше провъзгласен за негов вицекрал.

Провели са церемония, издигаща Сахеб за пешва във време, когато Индия се разпадаше? Когато генерал Роуз и армията му щяха да пристигнат тук всеки момент?

Стражът започна да си подсвирква весело, а ние безмълвно се подредихме в колона и продължихме след него.

По залите хората се веселяха и пируваха, поздравявайки се един друг, сякаш се намираха на сватбен бараат . На водача ни бяха необходими двайсет минути, докато открие рани. Никой не знаеше къде се намира. Няколко души ни насочиха към Дурбар хол на първия етаж. Когато не я открихме там, казаха ми да се кача на втория етаж и да погледна в женските стаи. Проверих всяка от тях, а след това се качих на терасата на покрива. А после някой подвикна, че рани била на балкона на четвъртия етаж.

— Но четвъртият етаж е раджанивесана ! — промърмори неуверено стражът, защото там очевидно бяха апартаментите на раджата.

Познавайки нашата рани обаче, аз възкликнах:

— Точно там е! — сигурно се беше настанила в някой от апартаментите с Мандар, Каши и Ананд.

Изкачихме с мъка всичките четири етажа по стълбите и преди да я видим, успяхме да я чуем — крещеше нещо за чиста загуба и нещо друго, което не успях да разбера от всичката музика и пеене, носещи се из двореца.

Стражът спря пред вратата, водеща към апартаментите на раджата, и попита:

— Това ли е всичко, за което съм ви нужен? — очевидно нямаше търпение да се върне към пиенето.

— Това е — изрече през стиснати челюсти Арджун.

В мига, в който ни видя, рани изпадна в екстаз. Аз прегърнах Мандар и Каши. Даже Ананд искаше топла прегръдка. А после видях набаба на Банда, седнал с кръстосани крака на пода. Той притисна ръце за намасте, а после, по покана на рани, ние се присъединихме към него. В мига, в който седнахме, тя поиска да знае всичко — какво се е случило в Барва Сагар, дали сме чули за Джанси, дали сме успели да стигнем до Гвалиор, без да бъдем забелязани. Много се натъжи, когато научи съдбата на семейството ми. За собствения си баща обаче не каза нищо и аз предпочетох да не я питам.

В топлата нощ в небето избухнаха фойерверки.