Мишел Моран - Последната кралица на Индия

На 20 юни 1858 година, само два дена след смъртта на рани, „метежниците“ из цяла Индия се предават. Почти пет месеца по-късно Британската източноиндийска компания е забранена, а кралица Виктория е обявена за императрица на Индия. Когато се замислим за живота на рани Лакшми и за невероятната съдба на жените от нейния елитен отряд Дурга дал, никак не е трудно да си представим защо тя е най-прочутата жена в историята на Индия. В нейния живот и в този на нейните дургаваси няма почти нищо, което се нуждае от разкрасяване. Единственото, за което трябваше да внимавам, бяха легендите, нароили се след нейната смърт — бяха толкова много и толкова приказни, че ми се наложи да бъда изключително внимателна, отделяйки фактите от измислиците. Например прочутият ѝ скок с коня от стените на крепостта, докато още износва сина си, със сигурност не се е случвал. Но нейният отряд Дурга дал, решението ѝ да тренира заедно с нейните дургаваси (безпрецедентно за индийска кралица), присъствието ѝ в Дурбар хол по време на аудиенциите на съпруга ѝ, раджата, и последващата ѝ роля в индийското въстание са все част от историческите хроники.

След смъртта ѝ генерал Хю Роуз се завръща триумфално в Гвалиор. Придружава го раджа Скиндия. Двамата влизат в града, посрещнати с фойерверки и победни шествия. Въпреки победата си обаче Роуз е дотолкова притеснен от бягството на рани Лакшми, че заповядва да запечатат портата, през която се е измъкнала. И тя остава така в продължение на следващите седемдесет и пет години. При завръщането на Роуз в Англия кралица Виктория го прави лорд Стратнеърн на Джанси. Така анексията на Индия става пълна. На населението на Великобритания се съобщава, че завоюването на Индия е било наложително. Вестниците нарочно бълват съобщения за издевателства и нарушения на човешките права.

Повечето от дургавасите на рани загиват в борбата срещу британските нашественици. Но Каши все пак успява да избяга заедно с Ананд, а в крайна сметка британците благоволяват да осигурят момчето с малка пенсия.

Не е известно каква е била съдбата на предателите Гопал и Садашив, но най-вероятно и двамата са били сполетени от бърза смърт — също като Татя Топе, който бил заловен от британците и екзекутиран. Що се отнася до Нана Сахеб, прекарал дни наред в празнуване на собствената си коронация, вместо да се подготвя за сблъсъка с приближаващата британска армия, той като че ли е успял да избяга от лапите на британците, бягайки с една от съпругите си в Непал. За разлика от Азимулах хан, който умира от неизвестна болест, преди британците да успеят да го заловят, Нана Сахеб най-вероятно се е радвал на дълъг живот.

Някои от по-необичайните елементи от книгата са историческа истина. Шекспир действително е бил изключително популярен сред индийците, учещи английски. А пиесата, която впечатлява толкова силно раджата в този роман, някога е послужила за вдъхновение за Гьотевия „Фауст“. Но макар да съм се старала да бъда максимално вярна на историческата истина, някои от датите са съзнателно променени. Например пристигането на Азимулах хан в Англия става през 1853, а не през 1855 година, както се вижда в този роман. А презреният Циркулярен меморандум е написан през 1886 година. Ето какво казва един англичанин, изпратен в Индия да наблюдава британците, относно документа, прочул се впоследствие като „Позорния меморандум“:

Изброените заповеди бяха изпълнени надлежно под егидата на командващите офицери и в духа на документа… Местният кутвал трябваше да вземе двама полицаи без униформи, да отиде по селата и да изведе от домовете на бедняците дъщерите им от четиринайсетгодишна възраст нагоре, като сформира групичка от дванайсет до петнайсет от тях. Задачата беше да изберат най-хубавичките. На следващата сутрин момичетата трябваше да бъдат представени на полковника и интенданта. Първият направи подбора си от изискуемия брой арестувани момичета. След това на избраните им се връчиха пропуски, а после бяха отведени при старицата, отговаряща за съответния дом на порока под егидата на британското правителство. Лекарят направи подробен преглед на вече живеещите там жени и онези от тях, които бяха регистрирани като болни, бяха премахнати и пропуските им отнети, за да бъдат прогонени от полицията далече от региона, а после бяха заменени със свежата, невинна плът, събрана при арестите.

Както пише Джозефин Бътлър във „Възраждане и разпространение на аболиционистката кауза“ от 1887 година: „Какво би могла да направи една бедна робиня на армията, когато ѝ се случи подобно нещо? Прогонена е завинаги от кастата си, защото е живяла с чужденци, а приятелите и близките ѝ рядко я приемат обратно. Била е принудена да следва войниците на всички военни походи, а след това е била изхвърлена обикновено на стотици километри от местата, където някое човешко същество я познава.“ Обичайната съдба на тези жени е позорна смърт.