Мишел Моран - Последната кралица на Индия

— Предупредих ги, че генерал Роуз наближава — каза рани. — Но рао Сахеб иска празненствата да продължат две седмици.

— Тези мъже пренебрегнаха съвета на рани в Калпи — обади се набабът на Банда. — Ако досега не са се научили да я слушат, съмнявам се някога да го направят.

На вратата се почука. Отвори Каши. Появи се добре облечен мъж — Сахеб. От обсипания му с бижута тюрбан се вееше наперено едно голямо перо, благодарение на което той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще му поникнат криле. На врата му висяха дебели нанизи перли.

— Погледни се на какво приличаш, Сахеб! — извика възмутено рани. — Облечен си за бараат, когато ние сме във война! Погледни и двора си как се държи в тези времена!

— Аз поне имам двор! — тросна ѝ се ядосано той, напусна с широки крачки стаята и тресна вратата зад гърба си.

— Като дете е — отбеляза замислено набабът.

Празненствата продължиха още девет дена.

А после, на дванайсети юни, точно преди полунощ на вратата на рани се почука настойчиво. Беше дошъл вестоносец. Генерал Роуз бил стигнал Амин, намиращ се на един ден път на юг. Рани връчи на Каши чанта от синьо кадифе, подобна на онази, което беше дала на Арджун, и изрече:

— Утре сутринта искам да отведеш Ананд далече оттук!

Каши изглеждаше съсипана, докато рани ѝ обясняваше къде да отидат и какво да направят, ако бъдат открити. След това кралицата се обърна към мен и за моя огромна изненада взе ръцете ми в своите. Въпреки горещината на лятото нейните ръце бяха студени.

— Няма да ви изоставя! — побързах да я предупредя в случай, че беше намислила да ми отправя подобна молба.

— Да, знам. Ти си твърде упорита и глупава. Като мъжа, който иска да се ожени за теб. Но искам да ти кажа следното, Сита — ако на бойното поле с мене се случи нещо, искам моментално да напуснеш Гвалиор!

— Моля ви, не говорете така! — прошепнах.

— Всички ще умрем някой ден. Но някои от нас имат големия късмет да загинат, борейки се за справедливост!

— А аз не виждам по-справедлива кауза от тази — добави тихо Мандар. — Започнали са да превземат Индия кралство след кралство!

По долните етажи вестта за приближаването на британците вече беше плъзнала и с изключение на няколко малки групички особено пияни мъже песните бяха престанали.

— Сита, обещай ми, че ще избягаш веднага! С Арджун, ако е жив, или съвсем сама, ако не е! — повтори рани. — Не мога да се подготвя за тази битка, докато не ми обещаеш!

Обещах ѝ. А после двете с Мандар се спогледаха — като че ли бяха постигнали някакво тайно съглашение помежду си, което ме накара да си спомня за Джалкари. Когато образът ѝ изникна в съзнанието ми, чак сърцето ме заболя. „Надявам се, че вече си стигнала Сварга“ — прошепнах беззвучно.

На седемнайсети юни съгледвачите забелязаха в далечината армията на генерал Роуз. Ние се отправихме с конете си към близкия Котах-ки-Серай. На разположение на рани имаше петдесет и осем оръдия. Ако Татя Топе поемеше командването на предните линии в Кампу, Гул Мохамад се разположеше около Котах, а набабът на Банда вземеше Катигхати, британците просто нямаше да имат накъде да мърдат.

Няма да ви описвам кръвопролитията и зверствата, които видях през онзи ден. Не искам да си спомням за това и не желая да повярвам, че съм способна на онова, което извърших. Мога само да кажа, че нищо от живота и случилото се в Джанси не ме беше подготвило за онова, което видях в Гвалиор. Бихме се часове наред в онази нечовешка жега и към момента, в който слънцето тръгна на заник, по изсъхналата земя имаше толкова хлъзгави от кръв участъци, че конете ни едва успяваха да се задържат на крака.

В най-горещата част на деня приливът на битката започна да се обръща срещу нас. Генерал Роуз стигна до артилеристите в Пхулбах, плени оръдията им и после настъпи истински хаос, когато собствените ни оръдия бяха обърнати против нас. Нашите войници се опитаха да бягат, пресичайки река Сонерека и насочвайки се към Морар, но те бяха твърде много и така се превърнаха в лесни мишени.

— Не минавайте през реката! — изрева Арджун. Но Мандар и рани вече я бяха преполовили.

И до ден-днешен не мога да повярвам на онова, което се случи после. Миг преди конят на Мандар да се качи на другия бряг, един куршум прониза гърдите ѝ. Аз веднага извадих лъка си и стрелата ми бързо намери човека, който я застреля, но докато успея да стигна до Мандар, тя вече беше паднала по лице в мътните води на Сонерека. Самата рани успя да стигне до другия бряг и точно в този момент един британски войник вдигна ръка, за да я посече с меча си. Имаше един миг, едновременно кратък и вечен, когато всичко беше възможно. Прииска ми се да имах оръжия, които още не съществуваха и с които можех да я спася. Прииска ми се повелителят Хануман, нашият крилат бог, да долети и да я грабне в обятията си. Прииска ми се да можех да върна назад времето така, че тя никога да не пресича реката. Болезненото в този спомен беше — и все още е — че мечът на онзи войник успя да мине през врата ѝ и преряза вената на живота ѝ. В един миг кралицата на Джанси беше жива и здрава, а в следващия вече я нямаше. Една секунда, една-единствена е всичко, което отделя живота от смъртта.