Мишел Моран - Последната кралица на Индия

— Пита джи? — повиках аз. Но никой не отговори.

Слязохме от конете и влязохме в къщата. Навсякъде цареше мрак. Проверих всяка стая и един по един спомените започнаха да ме връхлитат — сестра ми, сгушена до мен на моя чарпай, дървеният сандък, където си държах най-любимите неща като онова дървено блокче, което баща ми беше издялал във формата на мечка. Не, в тази къща не беше влизал никой, при това от доста дълго време.

— Може да са избягали — предположи Арджун.

Невъзможно. Къде да избягат? С кого?

Излязох бързо на двора, следвана плътно от Арджун. Оставихме другите стражи да ни чакат в нашата къща, а ние се насочихме към дома на Шиваджи. Оттам поне се чуваха гласове — ниски и слаби като едва капещ чучур, но все пак гласове.

— Шиваджи! — извиках и започнах да удрям с юмрук по вратата. — Шиваджи!

Отвори ни Ишан.

— Баща ми не е тук — изрече тихо. Лицето му беше бледо и изпито.

А после се появиха и братята му.

— Сита! — извика най-големият. Спомних си, че веднъж го бях виждала у дома с баща му. Казваше се Дийпан. — Заповядайте в кухнята! — покани ни и докато влизахме, попита: — Какво знаеш за тази работа?

— Знам, че баща ми е изпратил писмо, в което ми съобщава, че са взели Ану — отговорих с треперещ глас. — В писмото ме моли да донеса пари и помощ. Сега имаме и едното, и другото.

— С благословията на рани! — вметна Арджун.

— Но това беше преди толкова много време! — възкликна Дийпан. После сведе очи към ръцете си и започна: — Сита…

— Просто казвай, каквото има за казване! — изкрещях.

— Баща ти е мъртъв. Един ден пристигна местният кутвал и заяви, че имал заповед да открие най-красивите жени в Барва Сагар. Очевидно някой му беше посочил специално Ану, а когато я видяха, веднага я арестуваха. Имаха револвери. Стана толкова бързо! Когато я отведоха, баща ти помоли нашия баща да му помогне.

Имах чувството, че някой ме беше лишил от въздуха в дробовете ми — не можех да си поема дъх.

— Бяха решили да я откупят, Сита, но когато стигнали онази чакла , британците изобщо не искали да ги чуят. Затова двамата ни бащи отидоха втори път, с повече мъже. Британците застреляха и двамата — изрече едва чуто Дийпан. — Твоят баща умря веднага. Моят баща остана да се мъчи още три дена.

Татко. Татко беше мъртъв…

— Можем да те заведем до онази чакла , Сита, но те няма да я пуснат!

— Ами Авани? — прошепнах. — А дади джи?

— Съпругата на баща ти извърши сати — отговори Дийпан. — Никой не успя да я спре.

Покрих уста с ръка. Авани очевидно не е можела да си представи живот, в който два пъти е станала вдовица. Дали се е страхувала, че вече не е останал никой, който да се грижи за нея? Дали не е помолила някого да ми пише от нейно име, а след като не е получила отговор, е взела това решение?

— А баба ти се разболя и месец по-късно почина — завърши тъжния си разказ Дийпан.

Чувството за вина прониза тялото ми като нажежена стрела. Още през първите ми дни в Джанси Джалкари ме беше предупредила да не изпращам писмата си по Гопал. Обаче аз бях държала да пестя пари. И сега тази моя криворазбрана пестеливост ми беше коствала всичко, всички мои близки.

Ако някой ми беше казал преди много години, че приемането ми в Дурга дал ще бъде на цената на семейството ми, никога нямаше да продължа военното си обучение. Каквато и да беше съдбата ми, никога нямаше да рискувам нито живота на баща си, нито живота на Ану и Авани, за да се спася от храма на Анапурна!

— Каквото и да става, ще върнем сестра ми! — отсякох решително.

Тук вече Дийпан реагира много странно. Извърна назад глава и смотолеви:

— Сита, та нея я няма вече четири месеца!

Знаех какво има предвид. Искаше да каже, че Ишан вече не я иска.

— Вярно ли е? — обърнах се към него и го изгледах с присвити очи. Исках да чуя това решение от собствените му уста. — Отхвърляш ли съпругата си?

Той извърна очи.

— Кажи го на глас! — изкрещях.

Той се разплака.

Тук вече се намеси Арджун. Хвана ръката ми и изрече:

— Сита, нека първо да я намерим! Хайде, водете ни до тази чакла ! — каза на братята. — Колко войници има там?

— Около петдесет — предположи вторият брат. — Британците ги настаняват само в по-големите села, за да сеят неприятности.

— И от колко жени се нуждаят тези петдесет мъже? — поисках да знам аз.

Дийпан примигна и се дръпна назад. Сигурна съм, че прямотата ми го обиди. Жените в неговия дом не стояха в присъствието на мъже, не носеха револвери в коланите си и колчан стрели на гърба си. Те бяха тихи и мълчаливи. Само преди четири месеца и сестра ми е била сред тези жени.