Мишел Моран - Последната кралица на Индия

После Арджун се обърна към мен и каза:

— Сита, не мисли сега за това! Когато всичко свърши, тръгваме директно за Барва Сагар! — а към рани добави: — Да не забравяме, че нашите хора продължават да се бият!

— Точно така! — кимна тя и скочи. — Давайте да изгоним британците и от Джанси, и от целия наш континент!

Извика Мандар, Прияла и Джалкари, а после ние петте се отправихме към крепостната стена. Когато стигнахме, генерал Рагхунат Сингх слезе по стълбите, за да ни докладва.

— Водните източници на крепостта са прекъснати. Водата ще ни стигне за не повече от два дена.

Артилерийският огън беше оглушителен и се налагаше да крещим, за да се чуем.

— Татя Топе? — запита рани. — Дава ли добър отпор на британците?

— Носят се слухове, че бил избягал към Чаркхари, ваше височество. Въстаническите сили са останали без водач. А британците са докарали огромна гаубица. Когато това нещо гръмне, стените на Джанси ще се сринат!

Шестимата се бяхме подредили в кръг. Лек бриз докосна бузата ми. Беше месец април. Някъде из Индия жена сплиташе дългата си коса с цветове на жасмин.

— Въстаниците се прегрупират в Калпи — продължи генерал Сингх. — Моят съвет е да намерите начин да напуснете Джанси. Вземете сина си и бягайте в Калпи, за да живеете и да продължите борбата!

Върнахме се в Панч Махал, придружавани от писъците на жените по улиците, молещи рани да ги спаси. Вътре в двореца хаосът беше още по-голям. Навсякъде тичаха хора и крещяха от ужас. В мига, в който стигнахме до покоите на рани, Джалкари пожела да говори с кралицата насаме. Ние я изчакахме в коридора. Докато чакахме, пред нас се изредиха всякакви жени, молещи ни да им помогнем да избягат.

— Знам, че рани ще избяга с раджкумар и вие ще тръгнете с нея. Моля ви, вземете и сина ми! — замоли ни се истерично една от тях. — Моля ви!

— Не можем, шримати — отговори нежно Прияла. — Не разполагаме с никакъв начин да напуснем града.

— Тогава каква надежда има за мен? Ами за него? — жената вдигна сина си. Изглеждаше на около шест месеца, с големи очи и трапчинки в бузите. — Изобщо няма да ви притеснява! Той е щастливо дете!

— Шримати — вече прошепна Прияла, — много съжалявам! Ще се моля за вас!

— Моля ви! — продължи да пищи жената. — Той няма нужда от много мляко. Вече яде и храна…

Тук Прияла вече не издържа и съвсем открито се разплака. Арджун извърна очи. Знаех, че се чувства точно толкова безполезен, колкото се чувствах и аз.

Когато рани най-сетне отвори вратата на покоите си, видяхме, че и нейните очи, и тези на Джалкари са зачервени.

— Арджун, Сита! — повика ни рани. — Искам да видя двама ви насаме!

Джалкари ни се усмихна тъжно, докато се разминавахме пред покоите на кралицата.

Влязохме. Известно време рани не каза нищо. А когато заговори, гласът ѝ беше станал дрезгав, сякаш часове наред беше крещяла.

— Тази вечер напускаме Джанси през портата Бхандир. С мен ще бъдат баща ми и четиристотин от неговите хора. Ананд, Каши, Мандар и Прияла също ще дойдат с мен. Както и всички стражи на Арджун. Ще изчакаме британците да нахлуят в Джанси, за да се възцари хаос. След това ще се преоблечем като войници от Орча.

Идеята за това предрешаване беше много добра, защото кралство Орча беше изпратило войници в помощ на британците, които изглеждаха точно като хората на рани.

После рани подаде на Арджун една голяма чанта от синьо кадифе и каза:

— Искам да вземете това. Ще бъде достатъчно да освободите сестрата на Сита от британците. Вие няма да идвате с мен в Калпи.

И двамата извисихме гласове в протест, но рани ни прекъсна с безкомпромисно поклащане на глава, след което добави:

— Изберете си десетима мъже, които да тръгнат с вас, а когато освободите момичето, върнете се при мен, ако можете. Ако ли не, използвайте онова, което е останало в тази чанта, и бягайте. Изберете си град далече оттук и се оженете. Родете си деца. И никога не позволявайте на британците да ви открият!

Преди да успеем да кажем каквото и да било, тя ни отпъди. И в продължение на следващия час викаше един по един най-важните за нея хора, за да се сбогува с тях.

Ние с Арджун останахме в коридора с Джалкари в очакване да бъдем повикани. Общо взето никой не каза нищо особено. Когато се опитах да поведа разговор с Джалкари, да я попитам какъв е планът ѝ за отвличане вниманието на британците и как смята да се присъедини към групата за Калпи, тя отби всичките ми опити. Не можех да разбера защо се инати толкова. Да не би да не ми вярваше повече? Продължих да хвърлям ко̀си погледи в нейната посока с надеждата, че ще размисли и ще ми каже, но лицето ѝ остана като затворена книга. Безсъмнено планираше нещо и не искаше да ме въвлича в него.