Мишел Моран - Последната кралица на Индия

А после се случи немислимото. Пристигна вест, че генерал Роуз бил разделил силите си така, че сега громял бунтовниците край реката. С напредването на деня заприиждаха още лоши новини, а Арджун все не можеше да се начуди защо Татя Топе беше изложил фланговете си по толкова наивен начин.

— Няма никакъв смисъл! — повтаряше от време на време той, надвиквайки врявата от плачещи деца и уплашени жени в двореца.

Няколко секунди и всичко се преобърна. Два английски снаряда попаднаха право върху склада с барута и амунициите. Експлозията беше почувствана от всеки в двореца. Жените в залата се разпищяха ужасени. Сякаш всеки момент гранитните стени щяха да се стоварят върху нас. А после тълпите в Дурбар хол се умълчаха в очакване на второ попадение. И то дойде, следвано от трето.

— Но какво става, за бога? — изрева Мандар.

През вратата се втурна войник, за да докладва на рани.

— Унищожиха целия склад! — извика. — Всички…

Рани покри уста с ръка. Първата ѝ мисъл изобщо не беше за изгубения барут.

— Хира и Раджаси… — само прошепна.

Мандар затвори очи.

— Елате! — рече войникът и отведе рани настрани. — Трябва да видите нещо!

Чакахме цял час завръщането на рани, заслушани във все по-нарастващата паника в тронната зала. Хира и Раджаси ги нямаше. Направо не можех да повярвам! Те бяха мъртви!

Когато се върна, рани привика само трима от нас в покоите си.

— Арджун, Сита, Сундари! — отсече.

Последвахме я надолу по стъпалата към нейната стая. Щом влязохме, тя веднага заповяда на Арджун да залости вратата. А после вдигна нещо, което приличаше на официално писмо от двореца.

— От Татя Топе — рече. Ръцете ѝ трепереха. — Открил го е в един от британските войници!

Взех го и започнах да го чета на глас. Беше писмо на английски, написано от Гопал, в което той описваше в най-малки подробности къде точно се намира складът с амунициите и барута в района на крепостта и как два снаряда са напълно достатъчни да унищожат всичко и да осакатят необратимо армията на Джанси.

— Предадени сме! — прошепна Сундари.

— И не само от Гопал! — извика Арджун. — Той вече арестуван ли е?

— Да. Изпратих войници да го разпитат.

Прилоша ми. Тялото ми изведнъж се превърна в тежък камък, който започна да ме завлича към недрата на земята. Де да бях казала на рани по-рано! Арджун ме погледна и това ми беше напълно достатъчно, за да прошепна:

— Има нещо, което трябва да ви кажа, ваше височество.

От изражението на рани се виждаше, че се страхува да не ѝ призная, че съм изменник. Ала аз веднага започнах да ѝ разказвам всичко, което бях видяла и научила. Как Кахини и Гопал бяха изпратили пръстен на някого, как същият пръстен се беше появил наново с появата на Садашив, как Кахини беше молела да му пощадят живота и накрая как беше открила бучиниш в моето мурти.

Рани се насочи към леглото си и приседна. Не ме погледна. Не вдигна очи към никого.

— Съжалявам — смотолевих, усещайки неадекватността на думите си в момента, в който ги изричах. Така, както се чувства човек, когато поднася на умираща от глад жена шепа ориз. — Не знаех дали ще ми повярвате!

В продължение на няколко секунди тя мълчеше. Накрая си призна:

— Права си, нямаше да ти повярвам. Раджата някога казваше, че това била най-голямата ми грешка като рани. Че се доверявам на твърде много хора. Както впрочем и той самият… — гласът ѝ заглъхна и ние я зачакахме търпеливо да си събере мислите. — Искам да чуя признанието на Гопал! Ще кажа на войниците да му пощадят живота, ако издаде Кахини. А британците и без това ще го убият.

Разбира се, че щяха да го убият. След като един човек беше готов да се превърне в изменник на собствената си родина, какви гаранции можеше да има, че няма да измени и на новите си господари?!

— Върнете се в тронната зала и не изпускайте от очи Кахини. Гледайте да не излиза оттам. Ако го направи, задръжте я на мига!

Върнахме се в Дурбар хол. Там най-малките деца все така пищяха, докато по-големите им братя и сестри правеха всичко по силите си да ги успокоят. Майките изглеждаха като ударени от гръм. Някои се люлееха на колене и се молеха. Други зяпаха невиждащо стената пред тях. Дали съпрузите на всички тези жени бяха живи? Дали щяха отново да се съберат?

Кахини седеше на любимата си възглавница в стаята на кралицата. Вероятно беше някакъв животински инстинкт, не знам, но в мига, в който ни зърна, скочи и побягна на двора, лавирайки умело между счупените плочки.